Мексиканска готика

— Важно е в къщата, в живота да се поддържа усещането за ред. Така по-лесно определяш мястото си в света, къде ти приляга да бъдеш. Благодарение на класификациите можем да определим точното място на всяко същество. Няма смисъл да се самозабравяш и да забравяш задълженията си. Франсис има задължения, има работа. Ти го отклоняваш от тях. Заради теб той забравя задълженията си.

— Но със сигурност няма работа през целия ден.

— Така ли? Откъде знаеш? И по цял ден да почива, защо да прекарва времето с теб?

— Не съм искала да отнемам цялото му време, но не виждам…

— Той става за смях, когато е с теб. Забравя какъв би трябвало да бъде. И нима си въобразяваш, че Хауард ще му разреши да бъде с теб? — Флорънс поклати глава. — Клетият той — промълви тя. — Какво искаш, а? Какво искаш от нас? Не ни е останало нищо, което да раздаваме.

— Исках да се извиня — отвърна Ноеми.

Флорънс притисна ръка към дясното си слепоочие и затвори очи.

— Вече се извини. Върви, върви.

И като окаяното същество, което Флорънс беше споменала и което не знае къде му е мястото, не знае и как да го намери, Ноеми поседя малко на стълбите, вторачена в нимфата върху колоната и в прашинките, които подскачаха в един лъч светлина.

16

Флорънс не разрешаваше на Ноеми да постои малко сама с Каталина. На една от прислужниците — Мери, беше наредено да стои на страж в ъгъла. Вече не можеха да вярват на Ноеми. Не го изричаха на глас, но още щом тя се приближеше до леглото на братовчедка си, прислужницата започваше да снове наоколо, да подрежда дрехите в гардероба, да сгъва одеяла. Безсмислен труд.

— Не можеш ли да го направиш по-късно, ако обичаш? — помоли тя Мери.

— Сутрин не ми остава време — отвърна с безизразен глас прислужницата.

— Мери, много те моля.

— Не ѝ обръщай внимание — подкани Каталина. — Седни.

— Ох, аз… Да, няма значение — промълви Ноеми, като се постара да не се разстройва. Не искаше да пада духом — заради Каталина. Пък и Флорънс ѝ бе заявила, че може да прекарва с Каталина половин час и нито минута повече, и тя смяташе да се възползва в пълна мяра. — Изглеждаш много по-добре.

— Лъжкиня — отсече Каталина, но се усмихна.

— Да ти оправя ли възглавниците? Да ти донеса ли пантофките, така че довечера да потанцуваш като някоя от дванайсетте принцеси от „Скъсаните пантофки“47?

— Ти харесваше рисунките в онази книжка — пророни Каталина.

— Така е. Признавам си, стига да можех, щях да прочета и сега приказката.

Прислужницата се зае да оправя пердетата и им обърна гръб, след което Каталина погледна с блеснали очи Ноеми.

— Дали да не ми почетеш стихове? Ето там е старата ми стихосбирка. Знаеш колко обичам сестра Хуана48.

Ноеми наистина помнеше книгата, оставена на нощното шкафче. Подобно на томчето с най-различни приказки, и тази книга беше фамилно съкровище.

— Кое да ти прочета? — попита Ноеми.

— „Колко глупави са мъжете“.

Ноеми разлисти страниците. Бяха протрити, помнеше ги добре. Но имаше и нещо странно. Между тях беше пъхнат сгънат жълт лист хартия. Ноеми погледна братовчедка си. Каталина не каза нищо, беше стиснала устни, но Ноеми прочете в очите ѝ неприкрит страх. Тя погледна по посока на Мери. Жената още беше заета с пердетата. Ноеми пъхна в джоба си листа хартия и се взря в стихотворенията. Прочете няколко, като внимаваше гласът ѝ да не трепери. Накрая на вратата се появи Флорънс със сребърен поднос, на който имаше чайник и чашка, също сребърни, и няколко бисквити в порцеланова чинийка.

— Време е Каталина да си почине — оповести тя.

— Разбира се.

Ноеми затвори рязко книгата и се сбогува любезно с братовчедка си. Влезе в стаята си и видя, че Флорънс е идвала и тук. Както и при Каталина, имаше поднос с чаша чай и няколко бисквити.

Ноеми не обърна внимание на чая и затвори вратата. Не ѝ се ядеше, от цяла вечност не се беше сещала и да пуши. Положението беше такова, че не ѝ се правеше нищо.

Тя разгърна листа хартия. Позна в ъгъла почерка на Каталина: „Това е доказателство“, беше написала тя. Ноеми се свъси и отново отвори писмото, питаше се какво ли е написала Каталина. Дали отново странните твърдения, които беше изпратила на баща ѝ? Именно с онова писмо беше започнало всичко.

Но писмото не беше от братовчедка ѝ, както си мислеше Ноеми. Беше по-старо, хартията вече се ронеше и листът явно беше откъснат от дневник. Нямаше дата.