Мексиканска готика

— Да и накрая си дадох сметка, че баща ми иска да се оженя повторно. Ходих няколко пъти в Гуадалахара, после и в Мексико Сити. Запознах се с жени, които бяха интересни и красиви и със сигурност щяха да харесат на баща ми. Но единствена Каталина наистина прикова вниманието ми. Беше мила. Това не е качество, което се среща в изобилие във Високото място. Допадна ми. Допадна ми, че е мек човек, романтичка. Искаше приказка и аз бях готов да ѝ я дам. Но после всичко се обърка, разбира се. Не само заради болестта ѝ, но и заради това че се чувстваше самотна и тъжна. Мислех, че е наясно какво значи да живее с мен, самият аз разбирах какво е да живея с нея. И ето докъде се докарахме.

Да, приказка. Снежанка с вълшебната целувка и Красавицата, преобразила Звяра. Каталина беше чела всички тези приказки на по-малките момичета и се беше вживявала, докато бе изричала всеки ред в тях. И сега това тук бяха плодовете на нейните мечти. Това тук беше нейната приказка. Тя се свеждаше до един не особено успешен брак, който, съчетан със заболяването ѝ и с душевния ѝ смут, се бе стоварил като тежко бреме върху плещите ѝ.

— Ако има нещо, което да не ѝ харесва, то това е къщата, можеш да я заведеш другаде.

— Баща ми държи да останем във Високото място.

— Все някой ден трябва да поемеш живота си в свои ръце, нали?

Той се усмихна.

— Да поема живота си в свои ръце. Не знам дали си забелязала, но никой от нас няма свой живот. Баща ми има нужда да съм тук, сега се разболя и жена ми, пак същата история. Трябва да останем тук. Даваш ли си сметка в какво трудно положение съм?

Ноеми разтърка ръце. Да, даваше си сметка. Не ѝ харесваше, но си даваше сметка. Имаше чувството, че се въртят в кръг. Може би Франсис беше прав и беше за предпочитане тя да си събере багажа. Но не, Ноеми отказваше да го направи.

Върджил впери поглед в нея. Син и съсредоточен, син като внимателно обработен лапис лазули46.

— Е, май се отклонихме от въпроса, заради който те повиках. Исках да се извиня за думите, които казах при последната ни среща. Не бях в настроение. И сега не съм. При всички положения наистина съжалявам, ако съм те засегнал — заяви Върджил, с което я учуди доста.

— Благодаря — отвърна Ноеми.

— Надявам се да бъдем приятели. Няма нужда да се държим така, сякаш сме врагове.

— Знам, че не сме врагове.

— Опасявам се, че в началото всичко тръгна накриво. Дали да не опитаме отново? Обещавам, ще помоля доктор Къминс да поразпита в Пачука за психиатри — като възможност. Можеш да ми помогнеш да изберем подходящия, може дори да му пишем заедно.

— Ще се радвам.

— Значи примирие?

— Не сме във война, не забравяй.

— А, да. И все пак — отвърна той и протегна ръка.

Ноеми се подвоуми, после излезе иззад креслото и я пое. Дланта на Върджил беше голяма и покри изцяло нейната, хватката му беше силна.

Ноеми се извини и излезе. Докато се връщаше в стаята си, видя Франсис, стоеше пред една врата и я отваряше. От стъпките ѝ той трепна и я погледна. Наклони в безмълвен поздрав глава, но не каза нищо.

Ноеми се запита дали Флорънс му се е скарала, че е изпълнил молбата ѝ. Нищо чудно да го изправеха пред Върджил и той да му кажеше същото, каквото беше казал и на нея: че прекарва повечето време с Ноеми. Тя си представи как се карат. През шепот. Хауард не обичаше силния шум и дори и да имаше сблъсъци, те сигурно протичаха шепнешком.

„Няма да ми помага повече — помисли си Ноеми, докато се взираше в разколебаното му лице. — Изчерпах добрата му воля.“

— Франсис! — повика Ноеми.

Младежът се престори, че не я е чул. Затвори тихо вратата след себе си и се скри от поглед. Беше погълнат от едно от многото помещения в къщата, от един от търбусите на този звяр.

Ноеми притисна длан към вратата, после размисли и продължи нататък, усещаше остро, че вече е създала достатъчно главоболия. Искаше да поразсее напрежението. Реши да намери Флорънс и я завари да говори в кухнята с Лизи, една от прислужниците, и двете шептяха.

— Имаш ли малко време, Флорънс? — попита Ноеми.

— Братовчедка ти спи. Ако искаш да…

— Не е за Каталина.

Флорънс махна с ръка към прислужницата, после се извърна към Ноеми и ѝ даде знак да я последва. Отидоха в стая, където Ноеми не беше влизала. В нея по полиците се виждаха кошнички с конци и пожълтели модни журнали. По стената имаше стари пирони, от които личеше къде навремето е имало картини — сега бяха останали само по-светли петна и едва доловимите очертания на рамките. Но в стаята беше много уютно, много чисто и подредено.

— Какво искаш? — попита Флорънс.

— Днес сутринта помолих Франсис да ме закара до града. Знам, не обичаш да излизаме, без да предупредим. Исках да знаеш, че вината е моя. Не му се сърди.

Флорънс седна на големия стол до масата и преплела пръсти, се взря в Ноеми.

— Мислиш ме за сурова, нали? Не, не отричай.

— Строга е по-точната дума — отвърна любезно Ноеми.