Мексиканска готика

Тя не беше готова да се помири с него. Не седна. Продължи да стои зад креслото и да се държи за облегалката. Хрумна ѝ и смътната мисъл, че ако стои права, ще избяга по-лесно от стаята. И тя не знаеше откъде се е взела тази мисъл. Ноеми се притесни, задето си е казала, че трябва да бъде готова да скочи и да хукне като газела, за да избяга. Вероятно си мислеше такива неща, защото не ѝ беше приятно да разговаря с Върджил, докато са сами в стаята му.

На негов терен. В неговото леговище.

Ноеми подозираше, че Каталина изобщо не е стъпвала в тази стая. А дори и да е идвала, то е било за кратко посещение. Тук не бяха останали следи от нея. Обзавеждането, огромната картина, завещана от бащата на Върджил, дървеният параван, старинните тапети с едва забележими следи от мухъл по тях — всичко това принадлежеше на Върджил Дойл. Това тук бяха неговият вкус, неговите вещи. Дори чертите му сякаш допълваха стаята. Русата коса се открояваше по изумителен начин на фона на тъмната кожа, в рамката на гънките червен плюш лицето му сякаш беше от алабастър.

— Братовчедка ти има развихрено въображение — отбеляза Върджил. — Вероятно си е представяла, че съм някакъв трагичен, романтичен герой. Момче, изгубило съвсем невръстно майка си заради една безсмислена трагедия, със семейство със състояние, което в годините на Революцията се е изпарило, израсло с болен баща в огромна къща в планините, която малко по малко се руши.

Да, сигурно ѝ е харесвало. В началото. Във Върджил имаше устременост, която вероятно е допаднала на Каталина, и той може би е блестял много ярко в къщата с мъглата навън и с искрящата светлина на сребърните полилеи вътре. Ноеми се запита колко ли бързо този блясък на новите изживявания е помръкнал.

Върджил явно усети въпроса, защото се подсмихна.

— Каталина безспорно си е представяла къщата като прелестно убежище в стил рустик, което с малко усилия може да стане по-весело. Не че баща ми ще разреши, разбира се, да сменим и едно-единствено перде. Животът ни е подчинен на неговата воля.

Той се извърна да погледне портрета на мъжа, който приличаше на Хауард Дойл, и почука тихо с пръст по страничната облегалка на креслото.

— А ти ще смениш ли някое от пердетата?

— Ще сменя доста неща. Баща ми не е напускал къщата от десетилетия. За него това място дава идеална представа за света, нищо повече. Виждал съм бъдещето и си давам сметка за ограниченията.

— В такъв случай, ако е възможна някаква промяна…

— Определен вид промяна — съгласи се Върджил. — Но не и промяна, при която аз да се превърна в нещо, каквото не съм. Няма как да промениш същността на нещата. Точно това е проблемът. Според мен лошото е, че Каталина е искала друго. Не е искала мен — от плът и кръв, с всичките ми недостатъци. Тя се почувства нещастна още от самото начало и да, за това съм виновен аз. Не можех да оправдая очакванията ѝ. Тя виждаше в мен неща, каквито не съществуваха.

„Още от самото начало.“ Защо тогава Каталина не се е прибрала у дома? Но още докато си задаваше въпроса, Ноеми вече знаеше отговора. Семейството. Всички щяха да се възмутят, а светските страници на вестниците щяха да се напълнят с най-отровното мастило. Точно както се опасяваше баща ѝ.

— Какво си видял в нея?

Бащата на Ноеми беше сигурен, че са парите. Ноеми се съмняваше Върджил да си го признае, но беше убедена, че е в състояние да се добере до истината, да я разчете между редовете. Да разкрие отговора, дори и той да си остане забулен в тайна.

— Баща ми е болен. Всъщност е на смъртен одър. Искаше, преди да си иде, да ме види задомен. Искаше да знае, че имам жена и деца, че родът няма да бъде прекъснат. Това не беше първият път, когато ме молеше да се оженя, не беше и първият път, когато изпълних желанието му. Бил съм женен и преди.

— Не знаех — каза Ноеми. Беше изненадана. — Какво се е случило?

— Според баща ми тя беше жена точно като за мен с тази малка подробност, че той пропусна да ме попита какво мисля по въпроса — подсмихна се Върджил. — Това всъщност беше дъщерята на Артър. Още когато бяхме малки, баща ми си втълпи, че ще се оженим. „Някой ден, след като се ожените“, все ни повтаряха. Но това не помогна. Обратното. Венчахме се, след като навърших двайсет и три години. Тя не ме харесваше. Аз я смятах за скучна. Въпреки това си мисля, че сигурно щяхме да създадем нещо като семейство, ако не бяха помятанията. Тя пометна цели четири пъти и това я сломи. Тя ме изостави.

— Развела се е?

Той кимна.