Мексиканска готика

— Върджил иска да поговори с теб — заяви Флорънс. — Мога ли да очаквам, че до един час ще се нахраниш и ще бъдеш готова да се явиш при него?

— Разбира се — отвърна Ноеми.

— Чудесно. Ще дойда да те взема.

И наистина се върна точно след един час, после я поведе към стаята на Върджил. Спряха пред вратата и Флорънс почука веднъж, но кокалчетата на пръстите ѝ почти не докоснаха дървената повърхност и Ноеми отсъди, че Върджил изобщо не е чул, той обаче отговори силно и ясно:

— Влез.

Флорънс натисна дръжката на вратата и я задържа, за да пусне Ноеми да влезе първа. След това затвори внимателно вратата след нея.

Първото, което Ноеми забеляза, щом влезе в стаята на Върджил, беше внушителният портрет на Хауард Дойл, който гледаше отвисоко стаята, беше допрял длани и на пръста му се виждаше пръстенът с кехлибара. Леглото на Върджил беше скрито отчасти зад параван от три части с нарисувани по него клонки люляк и рози. Пред паравана имаше избелял килим и две протрити кожени кресла.

— Днес сутринта пак си ходила в града — каза Върджил. Гласът му долетя иззад паравана. — На Флорънс ѝ е неприятно, когато правиш така. Когато ходиш някъде, без изобщо да предупредиш.

Ноеми се приближи към изрисувания параван. Забеляза, че сред цветята и папрата се е свила змия. Беше се скрила много добре и надзърташе иззад розовия храст. Дебнеше точно като змията в Райската градина.

— Мислех, че е проблем да ходя сама в града — отвърна Ноеми.

— Пътищата са лоши, всеки момент дъждовете ще се засилят. Ще станат поройни. Пръстта се превръща в кално море. Когато съм се родил, рудниците са се наводнили от дъждовете. Изгубили сме всичко.

— Да, забелязах, наистина вали. И пътят не е добър. Но не е и непроходим.

— Ще стане. Засега не вали много, но скоро отново ще има жестоки дъждове. Подай ми, ако обичаш, халата, на креслото е.

Ноеми грабна тежкия ален халат, оставен на едно от креслата, и се върна при дървения параван. Стресна се, щом видя, че Върджил не си е дал труда да си облече риза и стои нехайно полугол. Беше откровено нескромно и прекалено небрежно и Ноеми се изчерви, засрамена.

— Как тогава доктор Къминс ще стига дотук? Нали уж идва да преглежда — попита тя и му подаде халата, но първо се извърна на другата страна.

Постара се да говори овладяно, въпреки че страните ѝ пламтяха. Ако Върджил смяташе да я хвърли в ужас, трябваше да се постарае повечко.

— Той има камионетка. Наистина ли смяташ, че непрекъснато сновем нагоре-надолу по планините с колите, които имаме?

— Струва ми се, че Франсис щеше да ме предупреди, ако смяташе, че е опасно.

— Франсис — повтори Върджил. Ноеми го погледна, щом чу името. Върджил пристегна колана на халата. — Имам чувството, че прекарваш времето главно с него, а не с Каталина.

Упрекваше ли я? Не, според Ноеми Върджил правеше друго. Преценяваше я, както бижутер се взира в диамант, за да прецени доколко е чист, или ентомолог разглежда под микроскоп крилете на пеперуда.

— Прекарвам с него разумно количество време.

Върджил се усмихна безрадостно.

— Колко внимателна си с думите. Колко овладяна пред мен. Представям си те в твоя град на партита и внимателно подбрани думи. Не смъкваш ли поне от време на време там маската?

Той ѝ показа с ръка да седне на едно от креслата. Ноеми най-демонстративно не обърна внимание на поканата.

— Странна работа, аз пък си мислех, че тук можеш да ме научиш на едно-друго за маскарадите — отвърна тя.

— В смисъл?

— Не за пръв път Каталина се разболява така. И друг път е пила същата тинктура и е получила същата реакция.

Смяташе да не споменава за това, но сега реши да види как ще реагира той на думите ѝ. Върджил я беше подложил на проверка. Сега беше неин ред да стори същото.

— Наистина прекарваш много време с Франсис — продължи Върджил и в гласа му прозвуча недоволство. — Да, пропуснах да спомена предишния случай.

— Колко удобно.

— Моля? Лекарят ти обясни, че Каталина е предразположена към депресия, а ти реши, че всичко това са лъжи. Ако ти бях казал, че е склонна и към самоубийство…

— Не е склонна към самоубийство — възрази Ноеми.

— Е, да, ти нали знаеш всичко — промърмори Върджил.

Изглеждаше леко отегчен и махна с ръка, сякаш отпъждаше невидимо насекомо. Сякаш отпращаше Ноеми. Това я вбеси.

— Взе Каталина от града, доведе я тук и ако тя наистина е склонна към самоубийство, за това си виновен ти — отсече тя.

Искаше да бъде жестока. Искаше да му го върне тъпкано, но след като избълва отровата, съжали за думите си, защото както никога Върджил като че ли се разстрои. Изглеждаше така, сякаш Ноеми го е ударила — миг, в който нямаше друго, освен болка или може би срам.

— Върджил — подхвана тя, той обаче поклати глава, за да я спре.

— Не, права си. Аз съм виновен. Каталина се влюби в мен, защото беше заблудена. — Върджил седеше с изправен гръб на креслото, беше отпуснал ръце върху страничните облегалки и не сваляше очи от Ноеми. — Седни, ако обичаш.