Мексиканска готика

— Не мисля, че иска да умре. Споменавам го, защото ти явно смяташ, че си ѝ го причинила, а не е така. Тя е болна не защото си тук, няма такова нещо. Чувства се нещастна тук. Трябва да я отведеш незабавно от това място.

— Върджил не ми разреши да го направя преди, със сигурност няма да ми разреши и сега — каза Ноеми. — Пък и я държат под ключ, нали? Точно сега не мога да я видя и за минута. Майка ти ми е бясна…

— В такъв случай си тръгни — заяви той рязко.

— Не мога да си тръгна.

Първо Ноеми си представи колко разочарован ще бъде баща ѝ. Беше я изпратил да потуши скандала и да даде отговори, а тя щеше да се прибере с празни ръце. Уговорката им щеше да пропадне — Ноеми никога нямаше да запише магистратура — и още по-лошо, тя мразеше вкуса на провала.

Освен това как да си тръгне и да остави Каталина в такова състояние? Ами ако тя има нужда от нея? Как Ноеми да нарани Каталина и да избяга? Как да я остави сама, измъчвана от болка?

— Тя е от моето семейство — отсече Ноеми. — А човек трябва да брани семейството си.

— Дори и да не си в състояние да ѝ помогнеш?

— Няма как да го знаеш със сигурност.

— Това място тук не е за теб — увери я Франсис.

— Какво, да не са ти казали да ме отпратиш? — попита тя и побърза да се изправи, подразнена от внезапната му настойчивост. — Какво се опитваш, да се отървеш от мен ли? Толкова ли не ме харесваш?

— Харесвам те, и то много, и ти го знаеш — отвърна той и свел поглед, отново си бръкна в джобовете на сакото.

— В такъв случай ще ми помогнеш и ще ме откараш в града, става ли?

— За какво ти е да ходиш в града?

— Искам да разбера какво е имало в тинктурата, която Каталина изпи.

— Това няма да ти помогне с нищо.

— Въпреки това искам да отида. Ще ме закараш ли?

— Няма да е днес.

— Тогава утре.

— Може би вдругиден. А може би не.

— Защо да не е след месец? — тросна се тя ядосано. — Щом не искаш да ми помогнеш, мога да отида и сама.

Смяташе да излезе с гръм и трясък, но успя само да се спъне. Франсис протегна ръка, за да я задържи, и въздъхна, когато я хвана за ръкава.

— Имам огромно желание да ти помогна. Уморен съм. Всички сме уморени. Чичо Хауард ни държи будни нощем — обясни той и поклати глава.

Страните му изглеждаха по-хлътнали, под очите му се виждаха още по-тъмни, почти морави кръгове. Ноеми отново се почувства първа егоистка, държеше се ужасно. Мислеше само за себе си и дори за миг не се поставяше на мястото на другите в къщата, които също си имаха проблеми. Ами ако нощем викаха Франсис да се грижи за болнавия си чичо? Ноеми си представи как Флорънс нарежда на сина си да вдигне по-високо газовата лампа, докато тя слага върху лицето на стареца студени компреси. Или може би възлагаха на младежите други задачи. Ами ако Върджил и Франсис смъкваха дрехите от крехкото белезникаво тяло на Хауард Дойл, за да го намажат с церове и мехлеми в затворената стая с надвисналата в нея смърт?

Ноеми разкърши пръсти, вдигна ги към устата си и си спомни смътно ужасния кошмар, в който онзи блед мъж протягаше ръце към нея.

— Върджил каза, че чичо ти страда от стара рана.

— Язви, които не искат да зараснат. Но това няма да го вкара в гроба. Ако изобщо някога го вкара нещо — засмя се тъжно Франсис, без да сваля очи от каменната статуя на Агнес. — Ще те закарам до града утре рано сутринта, преди другите да са станали от сън. Преди закуска, както миналия път. И ако решиш да вземеш и куфара…

— Бъди по-изобретателен, ако искаш да ме накараш да си тръгна — отвърна Ноеми.

Насочиха се бавно към портичката от ковано желязо на гробището. Докато вървяха, Ноеми прокарваше пръсти отгоре по хладните надгробни камъни. По едно време подминаха повален на земята прогнил сив дъб, по кората му растяха гъби с цвят на мед. Франсис се наведе и точно както тя бе плъзнала ръка по надгробните камъни, докосна гладките шапчици на гъбите.

— Какво е накарало Каталина да се чувства толкова нещастна? — попита Ноеми. — Когато се омъжи, беше щастлива. Глупаво щастлива, както би се изразил баща ми. Върджил да не е жесток с нея? Снощи, докато разговарях с него, изобщо не си поплюваше, нямаше никаква милост.

— Заради къщата е — пророни Франсис. Вече се виждаше черната портичка със змиите. С уроборосите, които хвърляха сенки по земята. — Тя, тази къща, не е направена за любов.

— Всяка къща е направена за любов — възрази Ноеми.

— Но не и тази, не и ние. И да се върнеш две-три поколения назад. Пак няма да намериш любов. Ние не сме способни на такова нещо.

Той обви пръсти около богато украсените пръчки от ковано желязо, застина за миг и се взря в земята, после отвори портичката и пусна Ноеми да мине първа.

Онази нощ отново ѝ се присъни странен сън. Ноеми дори не можеше да го нарече кошмар, защото се чувстваше спокойна. Дори вцепенена.