Мексиканска готика

Не го беше направила нарочно. Но всъщност това не беше важно. Важни бяха фактите. Ето какво щеше да ѝ каже баща ѝ и сега Ноеми се засрами два пъти повече. Бяха я пратили да отстрани проблема, а тя беше забъркала още по-голяма каша. Дали Каталина ѝ се сърдеше? Какво щеше да ѝ каже Ноеми, когато накрая се видеха? Извинявай, скъпа братовчедке, замалко да те отровя, но сега изглеждаш по-добре.

Ноеми тръгна сред надгробните камъни, мъха и дивите цветя, беше забила брадичка в гънките на пуловера. Видя гробницата и каменната статуя на Агнес отпред. Взря се в лицето и ръцете ѝ, нашарени с черни точици плесен.

Запита се дали някъде има плоча с името на покойницата и я видя. Беше я подминала при предишното си посещение, макар че нямаше особена вина за това. Плочата беше скрита зад избуялите бурени. Ноеми ги отмести с ръка и избърса пръстта по бронзовата плоча.

„Агнес Дойл. Майка. 1885.“ Това бе единственото, което Хауард Дойл бе сметнал за уместно да остави, за да отбележи кончината на първата си съпруга. Беше споменал, че не е познавал добре Агнес, че тя е починала още преди да е изминала една година от сватбата им, но на Ноеми ѝ се видя странно, че са поръчали да ѝ направят каменна статуя, а не са съчинили и ред-два, с които да отбележат смъртта ѝ.

Притесняваше я и единствената дума, изсечена под името на жената. Майка. Но доколкото Ноеми знаеше, Хауард Дойл имаше деца само от втората си жена. Защо тогава беше избрал епитета „майка“? Може би Ноеми влагаше прекалено много в това. Вътре в гробницата, където бяха положени тленните останки на жената, вероятно имаше подобаваща плоча с подобаващ надпис за покойницата. И все пак това я притесняваше по някакъв странен начин, както ни притеснява крив шев или мъничко петънце на снежнобяла покривка.

Ноеми седна в краката на статуята, откъсна стръкче трева и се запита дали някой изобщо си дава труда да носи цветя в гробницата или на някой от гробовете. Дали близките на всички, погребани тук, още живееха в района? Всъщност повечето англичани сигурно са дошли сами и затова едва ли са имали роднини, които да се занимават с такива неща. Освен това имаше гробове на местни хора без надписи и надгробни камъни, затова и по тях не се виждаха сплетени от цветя венци.

„Ако Каталина умре — помисли си Ноеми, — ще я погребат тук и гробът ѝ ще бъде съвсем гол.“

Каква ужасна мисъл! Но и самата Ноеми си беше ужасна, нали така? Направо ужасна. Тя пусна стръкчето трева и въздъхна тежко. На гробището цареше пълна тишина. По дърветата не пееха птици, нямаше насекоми, които да мърдат с крилца. Всичко беше приглушено. Ноеми имаше чувството, че седи на дъното на дълбок кладенец и пръстта и камъните са я заслонили от света.

Безпощадната тишина беше нарушена от звуците на обувки, които стъпват по тревата, изпука и суха клонка. Ноеми се обърна и видя Франсис, беше бръкнал дълбоко в джобовете на плътното кадифено сако. Както обикновено, изглеждаше много крехък, не мъж, а бледа скица на мъж. Той придобиваше плът само на такова място, на гробище с плачещи върби и мъгла, плъзнала сред камъните. В големия град такъв човек щеше да се изгуби сред оглушителните клаксони и тътнещите двигатели. Крехък порцелан, метнат по стена. Но колкото и да беше крехък, Ноеми го харесваше със старото сако и леко смъкнатите рамене.

— Мислех си, че ще бъдеш тук.

— Пак ли си тръгнал за гъби? — попита Ноеми, като се постара гласът ѝ да не звучи напрегнато и отпусна ръце върху скута си.

Предната вечер замалко да се разридае пред тях. Не искаше да се случва отново.

— Видях те, че излизаш от къщата — призна си Франсис.

— Трябвам ли ти за нещо?

— Старият ми пуловер, облякла си го — допълни той.

Ноеми не очакваше такъв отговор. Тя се свъси.

— Искаш да ти го върна ли?

— Изобщо не искам такова нещо.

Ноеми подви ръкавите, които ѝ бяха прекалено дълги, и вдигна рамене. Всеки друг ден щеше да го посрещне като покана за весел разговор. Щеше да се заяде с Франсис и да го погледа как се изчервява. Сега само късаше стръкчета трева.

Той седна до нея.

— Всъщност нямаш никаква вина.

— Само ти мислиш така. Майка ти не иска да ми каже дори дали Каталина е будна, а на Върджил му иде да ме удуши. Няма да се изненадам и ако чичо ти Хауард има същото желание.

— Каталина се събуди, но почти веднага след това заспа отново. Хапна малко бульон. Ще се оправи.

— Да, сигурна съм — промърмори Ноеми.

— Когато казах, че нямаш вина, бях съвсем искрен — увери я той и отпусна ръка върху рамото ѝ. — Много те моля, погледни ме. Наистина нямаш. Не се случва за пръв път. Случвало се е и преди.

— В смисъл?

Двамата се загледаха. Беше негов ред да откъсне стръкче трева и да го завърти между пръстите си.

— Кажи де. В какъв смисъл? — повтори тя и дръпна тревичката.

— И друг път е пила от тинктурата… и друг път ѝ е действала по този начин.

— Нима ми казваш, че нарочно е направила така, че да се разболее по същия начин? Или че е опитала да посегне на живота си? Ние сме католици. Това е грях. Не би го направила за нищо на света.