Мексиканска готика

Каталина не отговори. Ноеми я хвана леко за ръката и се опита да я заведе на леглото. Каталина не помръдна. Пръстите ѝ се свиха в юмрук, тя продължи да гледа с диви очи право напред. Със същия успех Ноеми можеше да се опита да помръдне слон. Беше невъзможно да накара братовчедка си да се премести и на сантиметър.

— Каталина — каза тя. — Защо не…

Чу се силен пукот — мили Боже, помисли си Ноеми, понеже прозвуча като наместване на стави — и Каталина се разтрепери. От глава до пети, с всяка своя клетка. Когато треперенето стана по-трескаво и се появиха и гърчове, Каталина се хвана за стомаха и заклати глава, а от устата ѝ се изтръгна ужасяващ писък.

Ноеми се помъчи да я хване и да я завлече на леглото, но Каталина беше силна. Уж изглеждаше съвсем крехка, а се съпротивляваше и се дърпаше и накрая двете паднаха на пода — устата на Каталина ту се отваряше, ту се затваряше, ръцете ѝ се вдигаха и падаха, краката ѝ се тресяха неудържимо. Отстрани на устата ѝ потече струйка слюнка.

— Помощ! — извика Ноеми. — Помощ!

Навремето имаше съученичка с епилепсия, която, макар и в училището да не получаваше пристъпи, веднъж ѝ каза, че носи в чантата малка пръчка, за да я сложи в устата си, в случай че започнат гърчове.

Пристъпът на Каталина ставаше все по-силен — което изглеждаше невъзможно, но въпреки това се случваше, — затова Ноеми грабна от тоалетката сребърната лъжица и я пъхна в устата на братовчедка си, за да не си прехапе езика. Събори колодата карти, оставена върху тоалетката. Картите се разпиляха на ветрило по пода. Валето погледна с укор Ноеми.

Тя изтича в коридора и закрещя:

— Помощ!

Никой ли не беше чул суматохата? Ноеми хукна, заблъска по вратите и продължи да крещи колкото ѝ глас държи. Най-неочаквано изникна Франсис, а след него се появи и Флорънс.

— Каталина получи пристъп — обясни им тя.

Всички се втурнаха към стаята. Каталина още беше на пода и се гърчеше. Франсис се спусна и я сложи да седне, като я прегърна и се опита да я удържи. Ноеми понечи да му помогне, но Флорънс ѝ препречи пътя.

— Излез — нареди тя.

— Мога да помогна.

— Вън, вън — повтори Флорънс и след като избута Ноеми, ѝ затръшна вратата под носа.

Ноеми заблъска яростно, но не ѝ отвори никой. Тя чу шепот и от време на време по някоя дума, изречена на висок глас. Тръгна да снове напред-назад из коридора.

Когато Франсис излезе и затвори бързо вратата след себе си, Ноеми се стрелна към него.

— Какво става? Как е Каталина?

— В леглото е. Отивам да доведа доктор Къминс — отвърна Франсис.

Тръгнаха към стълбището, той крачеше толкова бързо, че Ноеми трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Ще дойда с теб.

— Не — отсече Франсис.

— Искам да направя нещо.

Той спря и поклати глава, после стисна ръцете ѝ между дланите си. Заговори тихо:

— Ако дойдеш, ще стане по-лошо. Отиди във всекидневната и щом се върна, ще мина да те взема. Няма да се бавя.

— Обещаваш ли?

— Да.

Франсис се втурна надолу по стълбището. Тя също се завтече след него и щом слезе на долния етаж, захлупи лице върху дланите си — очите ѝ се бяха напълнили с парливи сълзи. Когато влезе във всекидневната, те вече се стичаха на ручейчета и Ноеми седна на килима, притиснала длани. Минутите се изнизваха бавно. Тя си избърса носа с ръкава на жилетката и сълзите с длани. Изправи се и зачака.

Франсис я беше излъгал. Мина много време. И още по-лошо — когато се върна, с него бяха доктор Къминс и Флорънс. Пак добре, че Ноеми беше имала време да се посъвземе.

— Как е Каталина? — попита тя и забърза към лекаря.

— Сега спи. Кризата отмина.

— Слава Богу — отвърна Ноеми и се отпусна на едно от канапетата. — Не проумявам какво се случи.

— Случи се ето това — тросна се Флорънс и вдигна шишенцето, което Ноеми беше донесла от Марта Дювал. — Откъде го взе?

— Това е отвара, приспивателно — обясни Ноеми.

— От приспивателната ти отвара ѝ призля.

— Не — поклати Ноеми глава. — Каталина каза, че ѝ трябва.

— Имате ли медицинска подготовка? — попита доктор Къминс.

Очевидно беше недоволен. Ноеми усети как устата ѝ пресъхва.

— Не, но…

— Значи нямате представа какво има в шишенцето?

— Обясних ви вече, Каталина каза, че лекарството ѝ трябва, за да заспива по-лесно. Самата тя ме помоли да ѝ го донеса. Взимала го е и преди, няма как да ѝ е прилошало от него.

— Но ето че ѝ прилоша — отвърна лекарят.

— Тинктура с опиум. Ето какво си напъхала в устата на братовчедка си — допълни Флорънс, като сочеше обвинително Ноеми.

— Не съм правила такова нещо.

— Много неразумно, наистина много неразумно — промърмори доктор Къминс. — Направо не разбирам къде ви е бил умът да ѝ носите някаква мръсна отвара. А после да се опитвате да пъхате в устата на братовчедка си лъжица. Вероятно сте чували онези смешни небивалици за хора, които си гълтат езика? Глупости. Пълни глупости.

— Аз…

— Откъде взе тинктурата? — попита Флорънс.

Каталина я беше помолила да не казва на никого, затова Ноеми не отговори, макар че, ако беше споменала Марта Дювал, щеше да се отърси от бремето на вината. Вкопчи се с една ръка за облегалката на канапето и заби пръсти в плата.