Мексиканска готика

Ноеми се отби в едно от малките магазинчета на площада. Купи си пакет цигари. Нямаше карти за лотерия, но тя намери евтина испанска колода: купи, спатии, монети, мечове, за да се поразведри. Някой ѝ беше казвал, че можеш да си гледаш на карти, да предсказваш бъдещето, но Ноеми предпочиташе да играе с приятели на пари.

Собственикът на магазинчето отброи бавно рестото. Беше много възрастен, очилата му бяха пукнати по средата. Пред входа седеше жълто куче, което пиеше вода от мръсна купичка. Докато излизаше, Ноеми го почеса по ушите.

Пощата също беше на площада и тя изпрати на баща си кратко писмо, в което му съобщаваше какво става във Високото място: че се е допитала до още един лекар, който е посъветвал Каталина да се прегледа при психиатър. Не спомена, че Върджил не иска и да чуе някой да преглежда Каталина, защото не искаше да тревожи баща си. Не му писа и за кошмарите и как е ходила насън като сомнамбул. Те заедно с обрива, цъфнал на ръката ѝ, бяха неприятните жалони в гостуването ѝ, но според нея не бяха и нищо повече от повърхностни подробности.

След като приключи със задачите, Ноеми застана в средата на площада и огледа магазините. Нямаше павилиони за сладолед, нито магазини за сувенири и подиум, на който да свирят оркестри. Два-три от магазините бяха заковани с дъски и отпред пишеше „Продава се“. Църквата наистина беше внушителна, но всичко останало навяваше тъга. Посърнал свят. Дали е изглеждал така и по времето на Рут? Дали изобщо са ѝ разрешавали да слиза в града? Или са я държали заключена във Високото място?

Ноеми тръгна да се връща към мястото, където Франсис я беше оставил. Той се появи две-три минути по-късно, когато тя вече седеше на пейката от ковано желязо и се канеше да запали цигара.

— Бързаш да ме прибереш — каза му.

— Майка не обича никак някой да закъснява — обясни Франсис, след като застана пред нея и свали бомбето с тъмносинята лента, което си беше сложил сутринта.

— Каза ли ѝ къде сме ходили?

— Не съм се връщал в къщата. Ако се бях върнал, майка или Върджил щяха да попитат защо съм те оставил сама.

— С колата ли обикаляше?

— Да, малко. Спрях под едно дърво ей там и подремнах. Какво се е случило? — попита Франсис и посочи превързаната ѝ китка.

— Обрив — отговори Ноеми.

Протегна ръка, та Франсис да ѝ помогне, и той я пое. Без високите токове Ноеми му стигаше само до рамото. При такава разлика в ръста тя обикновено заставаше на пръсти. Братовчедите ѝ все я взимаха на подбив и ѝ викаха „балеринката“. Но не и Каталина, тя бе прекалено добра, за да се подиграва на някого, затова пък братовчедка ѝ Марилулу го правеше през цялото време. И сега Ноеми застана по инерция на пръсти и от това леко движение Франсис се стресна, пусна бомбето, което придържаше с ръка, и вятърът го отнесе.

— О, не — възкликна Ноеми.

Двамата хукнаха да гонят шапката и я настигнаха чак след две пресечки, където Ноеми успя да я хване — доста голямо постижение, ако отчетем тясната пола и чорапите ѝ. Жълтото куче, което беше видяла пред магазина, се развесели от този спектакъл и започна да лае и да кръжи около нея. Ноеми притисна бомбето до гърдите си.

— Е, отметнах спортуването за днес — засмя се тя.

Франсис също изглеждаше развеселен и за разлика от друг път я гледаше ведро. В него имаше странни за възрастта му тъга и примирение, но от пладнешкото слънце меланхолията се бе стопила и лицето му беше поруменяло. Върджил беше красив, Франсис — не. Почти нямаше горна устна, веждите му бяха прекалено извити, клепачите му бяха увиснали. Въпреки това Ноеми го харесваше.

Франсис беше странен и това я умиляваше.

Ноеми му подаде шапката и той я повъртя внимателно в ръцете си.

— Какво? — попита смутен, понеже тя го гледаше.

— Няма ли да ми благодариш, че ти спасих шапката, драги ми господине?

— Благодаря.

— Колко си смешен — възкликна Ноеми и го млясна по бузата.

Притесняваше се, че Франсис пак ще си изпусне бомбето и ще се наложи още веднъж да го гонят, но той все пак го задържа и усмихнат, тръгна към колата.

— Приключи ли с работата, която имаше да вършиш в града? — попита.

— Да. Пощата, лекарят. Поговорих и с един човек за Високото място, за онова, което се е случило там. С Рут — поясни Ноеми.

В мислите си постоянно се връщаше към Рут. Всъщност това извършено преди десетилетия убийство не би трябвало да я засяга, а ето че не ѝ излизаше от ума и все ѝ се искаше да го обсъди. И кой бе по-подходящ за това от Франсис?

Докато вървяха, той изтупа два пъти шапката в крака си.

— Какво за Рут?

— Искала е да избяга заедно със своя любим. Вместо това накрая застрелва цялото си семейство. Не проумявам защо го е направила. Защо не е избягала от Високото място? Просто е могла да си тръгне.

— Не можеш да си тръгнеш от Високото място.

— Как така да не можеш! Била е голяма жена.

— И ти си жена. Можеш ли да правиш каквото си поискаш? Дори ако това разстрои семейството ти?