Мексиканска готика

Франсис беше показал на снимките Лиланд, брата на Хауард, но Ноеми не помнеше как изглежда, пък и всички в семейството имаха сходна физиономия — „физиономията на Дойл“, както я определи тя. Като челюстта, която Карлос II39 беше наследил от Хабсбургите, макар и не толкова притеснителна и очевидна.

— Искаше да построят къщата бързо, искаше и красива градина, като английските, с рози. Дори докара от Европа сандъци с пръст, за да е сигурен, че цветята ще се хванат. И така, едни строяха къщата, а други се опитваха да добиват сребро, когато дойде болестта. Покоси първо строителите, а после и миньорите и не след дълго всички ги тресеше и им се гадеше. Дойл имаше лекар, когото беше докарал със себе си — точно както пръстта, — но безценният му лекар не помогна особено. Хората измираха. Отидоха си мнозина в рудниците, някои на строежа и дори жената на Хауард Дойл, но най-вече миньорите.

— И тогава са направили английското гробище — вметна Ноеми.

— Да. Точно така — кимна Марта. — Е, болестта отмина. Наеха нови хора. Да, хора от Идалго, но имаше и англичани, дочули, че тук има техен сънародник с рудник, и прехвърлили се от други мини в опит да понатрупат състояние — привличаха ги среброто и добрите печалби. Разправят, че Закатекас40 е равнозначно на сребро. Е, Идалго също. Та пристигнаха, бригадите бяха възстановени в пълния им вид и къщата беше готова, което означаваше, че там също работеше многоброен персонал — както се полага в голям дом. Нещата вървяха доста добре — Дойл пак се държеше лошо, но плащаше навреме и миньорите получаваха малкия си дял от среброто, както се е правело винаги тук — миньорите очакваха своя partido41. Но някъде по времето, когато господин Дойл се ожени повторно, нещата тръгнаха на зле.

Ноеми си спомни сватбената снимка на втората жена на Дойл: 1895 година. Алис, която приличаше на Агнес. Алис, малката сестра. Сега, когато Ноеми се замисли, ѝ се стори странно, че Агнес е увековечена с каменна статуя, а Алис не се е радвала на такава почит. И все пак Хауард Дойл беше споменал, че не я е познавал добре. Именно втората му жена бе живяла с него дълги години и му беше родила деца. Дали Хауард Дойл я харесваше по-малко и от първата си жена? Или статуята не беше от значение, беше сложена просто по някаква приумица? Ноеми се опита да си спомни дали при статуята е имало и паметна плоча за Агнес. Беше ѝ се сторило, че няма, но знае ли човек! Тя не беше огледала внимателно.

— Пак плъзна болест. Господи, по-страшна от първата. Мряха като мухи. Вдигаха температура, втрисаше ги и бързо се отправяха към смъртния си одър.

— Тогава ли са ги погребвали в масови гробове? — попита Ноеми, понеже си спомни какво ѝ е разказвал доктор Камарильо.

Старицата се свъси.

— Какви масови гробове? Не. Семействата на местните хора ги погребваха на градското гробище. Но в рудниците работеха и мнозина без роднини. Който нямаше близки в града, го погребваха на английското гробище. Но не слагаха на мексиканците надгробен камък, не им слагаха дори кръст и заради това според мен говорят за масови гробове. Една дупка в пръстта без венец и опело може да мине и за масов гроб.

Каква потискаща мисъл! Всички онези безименни труженици, погребани набързо, не се знаеше дори как и къде е приключил животът им. Ноеми остави калаеното канче и се почеса по китката.

— При всички положения това не беше единствената беда, сполетяла рудника. Дойл реши да сложи край на обичая да дава на работниците не само заплата, но и малко от среброто. Имаше един мъж и този мъж се казваше Аурелио. Той беше сред миньорите, на които тази промяна не хареса, но за разлика от другите, вместо да мърмори насаме, изрази недоволството си на всеослушание.

— Какво каза?

— Каза им очевидното. Че лагерът, където работят, не става за нищо. Че лекарят, когото англичанинът е довел със себе си, не е излекувал никого и че те имат нужда от добър лекар. Че оставят вдовици и сираци, без да им осигурят поне някакви пари, и че за капак Дойл иска да си напълни още повече джобовете, затова им е отнел и partido и вече прибира цялото сребро. След това призова миньорите да се вдигнат на стачка.

— И те послушаха ли го?

— Да. Дойл си въобразяваше, разбира се, че на бърза ръка ще ги принуди да се върнат в рудника. Брат му и доверените му хора се вдигнаха и отидоха с пушки и закани в лагера, но Аурелио и другите им дадоха отпор. Започнаха да ги замерят с камъни. Братът на Дойл се отърва на косъм. Малко след това Аурелио беше намерен мъртъв. Твърдяха, че си бил отишъл от естествена смърт, но никой не се хвана на тая лъжа. Една сутрин водачът на стачката взел, че умрял ей така? Не звучеше правдоподобно.

— Но е имало епидемия — изтъкна Ноеми.

— Определено. Ала хората, видели трупа, твърдяха, че лицето му е изглеждало ужасно. Чувала ли си за хора, умрели от уплаха? Е, разправяха, че той бил умрял именно от уплаха. Че очите му били изскочили, че устата му била отворена и той приличал на човек, видял дявола. Всички се уплашиха до смърт и това сложи край на стачката.