Мексиканска готика

Когато пердетата на прозорците бяха дръпнати и слънцето струеше в стаята, тя изглеждаше запусната и тъжна, но не криеше призраци и чудовища. Духове и проклятия, дрън-дрън! Ноеми си облече бледобежова блуза с дълъг ръкав и с копчета догоре и морскосиня права пола с цепка отзад, обу ниски обувки и се отправи на долния етаж много преди уречения час. Отегчена, обиколи отново библиотеката и поспря пред лавиците с ботанически книги. Предположи, че Франсис е научил толкова много за гъбите, докато е търсил ненаситно мъдрост в тези проядени от насекомите томове. Прокара ръка по сребърните рамки на снимките в коридорите и усети под пръстите си вдлъбнатините и листенцата. Накрая слезе и Франсис.

Тази сутрин не говореше много, затова Ноеми се ограничи с две-три реплики и завъртя цигарата между пръстите си — още не искаше да я пали. Не обичаше да пуши на празен стомах.

Франсис я остави пред църквата, където, както предполагаше Ноеми, оставяха всяка седмица и Каталина, когато тя идваше в града.

— Ще мина да те взема в дванайсет — каза той. — Времето ще ти стигне ли?

— Да, благодаря — отвърна Ноеми.

Той кимна и потегли.

Ноеми се отправи към къщата на знахарката. Жената, която предишния път беше прала отпред, я нямаше, по въжетата нямаше пране. Градът още бе притихнал, не беше станал от сън. Но Марта Дювал вече беше на крак и слагаше отвън при вратата тортили36 — да се сушат, явно смяташе да прави чилакили37.

— Добро утро — поздрави Ноеми.

— Здравей — отвърна с усмивка старицата. — Идваш тъкмо навреме.

— Лекарството готово ли е?

— Да. Влизай вътре.

Ноеми отиде с нея в кухнята и седна на масата. Този ден папагала го нямаше. Бяха само двете. Жената си избърса ръцете в престилката и отвори едно чекмедже, после сложи пред Ноеми малко шишенце.

— Една супена лъжица преди сън ѝ стига. Този път съм го направила по-силно, но и две лъжици да изпие, няма да ѝ навредят.

Ноеми вдигна шишенцето и разгледа съдържанието.

— И това ще ѝ помогне да спи?

— Да, ще ѝ помогне. Но няма да реши всичките ѝ проблеми.

— Защото къщата е прокълната.

— Семейството, къщата — сви рамене Марта Дювал. — Все тая, нали? Проклятието си е проклятие.

Ноеми остави шишенцето и прокара нокът отстрани по него.

— Знаеш ли защо Рут Дойл е убила семейството си? Чувала ли си някакви слухове?

— Човек чува какво ли не. Да, чувала съм. Намират ли ти се още цигари?

— Ще ми свършат, ако не ги разпределям добре.

— Със сигурност смяташ да си купиш още.

— Според мен тук няма къде да купя такива — обясни Ноеми. — Твоят светец си пада по скъпи неща. Между другото, къде е папагалът?

Тя извади пакета „Голоаз“ и почерпи Марта, която остави цигарата до фигурката на светията.

— Още е в клетката, под покривалото. Ще ти разкажа за Бенито. Искаш ли кафе? Не е хубаво да разказваш разни неща, ако нямаш какво да пийнеш.

— Разбира се — потвърди Ноеми.

Още не беше гладна, но кафето сигурно щеше да ѝ отвори апетит. Странна работа. Брат ѝ твърдеше, че на закуска яде като невидяла, а от два дни сутрин тя не бе слагала и залък в уста. Не че ядеше по много и на вечеря. Не се чувстваше добре. Имаше усещането, че се разболява, че е настинала. Надяваше се да не е така.

Марта Дювал сложи чайника да кипне и след като потърси в чекмеджетата, извади тенекиена кутийка. Щом водата завря, жената я сипа в две калаени канчета, добави съответното количество кафе и сложи канчетата на масата. Къщата ѝ миришеше силно на розмарин и сега тази миризма се смеси с уханието на кафе.

— Предпочитам го чисто, но ти искаш ли захар в твоето?

— Така е добре — отвърна Ноеми.

Жената седна и обхвана с ръце канчето.

— Как искаш да ти разкажа историята — накратко или по-подробно. Защото, ако искаш по-подробно, трябва да се върна малко назад във времето. Ако искаш да научиш нещо за Бенито, трябва да научиш и за Аурелио. Ако искаш да ти разкажа всичко от начало до край де.

— Е, цигарите ми свършват, но не и времето.

Жената се усмихна и отпи от кафето. Ноеми също.

— Беше голяма новина, когато рудникът отвори отново. Господин Дойл си доведе работници от Англия, но те не стигаха за цял рудник. Бяха главно бригадири, някои обаче работеха на строежа на къщата, която той вдигаше, но няма как да отвориш рудник и да строиш къща като Високото място само с шейсет англичани.

— Кой преди него е управлявал рудника?

— Испанците. Но това беше преди цяла вечност. Хората бяха щастливи, когато рудникът заработи отново. Това означаваше работа за местните, имаше и такива, които идваха от Идалго38, привлечени от възможността да намерят работа. Знаеш как е. Където има рудник, има и пари, градът се разраства. Но хората веднага започнаха да недоволстват. Работата беше тежка, с господин Дойл беше още по-тежко.

— Държал се е лошо с работниците ли?

— Твърдяха, че се отнасял с тях като с добичета. Държеше се малко по-добре със строителите на къщата. Те поне не бяха в дупка под земята. Но нямаше милост към мексиканците в рудника. И той, и брат му постоянно крещяха на работниците.