Мексиканска готика

Стените наоколо сияеха, фосфоресциращата светлина беше мъждива, но пак ги насочваше, а килимът долу пружинираше. Освен това Ноеми забеляза по стените знаци — стени, направени от плът. Рисунки от мъхната плесен, сякаш къщата беше презрял плод.

Сърцето продължи да тупти по-бързо.

Изтласкваше кръвта, стенеше и трепереше, биеше толкова силно, че на Ноеми ѝ се стори, че ще оглушее.

Рут отвори една врата. Ноеми стисна зъби, защото шумът идваше отвътре — сърцето туптеше в стаята.

Ноеми видя мъж върху легло. Но не точно мъж. А видение: издут мъж, удавник, който е излязъл на повърхността с белезникаво тяло, цялото в сини вени и в язви, зейнали по краката, ръцете, корема. Не мъж, а гнойна пъпка, жива дишаща гнойна пъпка. Гърдите му се надигаха и се отпускаха.

Нямаше как мъжът да е жив, но въпреки това той наистина беше жив и когато Рут отвори вратата, седна в леглото и протегна ръце към нея, сякаш я молеше да го прегърне. Ноеми остана при вратата, но Рут се приближи до леглото.

Мъжът продължи да протяга ръце с треперещи пръсти, а момичето застана в долния край на леглото и го загледа.

Рут вдигна пушката и Ноеми се извърна на другата страна. Не искаше да гледа. Но още докато се извръщаше, чу ужасния гърмеж на пушката и сподавения писък на мъжа, последван от гърлен стон.

„Сигурно е мъртъв — помисли Ноеми. — Няма как да не е мъртъв.“

Погледна Рут, която я подмина, застана в коридора и се извърна към нея.

— Не съжалявам — заяви Рут, после допря дулото до брадичката си и натисна спусъка.

Рукна тъмна кръв, която се плисна по стената. Ноеми загледа как Рут пада и тялото ѝ се огъва като стебло на цвете. Но самоубийството не притесни Ноеми. Тя усети, че то е в реда на нещата, дори понечи да се усмихне и ѝ олекна.

Но усмивката застина върху лицето ѝ, когато Ноеми видя силуета, втренчен в нея от дъното на коридора. Размазано златисто петно — жената с размазано петно вместо лице и с нагънато като вода тяло, устремено към нея с огромна разтворена уста — макар че жената нямаше уста, — готова за ужасен писък. Готова да я изяде жива.

Сега вече Ноеми се уплаши, ужаси се и вдигна ръце в отчаян опит да се защити…

Отскочи, усетила как някой я стиска за ръката.

— Ноеми — каза Върджил.

Тя погледна бързо назад, после отново към него, за да разбере какво става.

Стоеше насред коридора, а Върджил беше застанал пред нея и държеше в дясната ръка газена лампа. Лампата беше дълга, украсена, с млечнозелено стъкло.

Ноеми се вторачи безмълвно във Върджил. Допреди миг златистият силует беше тук, а сега беше изчезнал! И на негово място беше изникнал Върджил, облечен в кадифен халат на златисти шарки — увивни растения.

Ноеми беше по нощница. Към нея имаше и пеньоар, но тя не се беше заметнала с него. Ръцете ѝ бяха голи. Ноеми се чувстваше разголена, беше премръзнала. Тя разтърка ръце.

— Какво става тук? — попита.

— Ноеми — повтори Върджил и името ѝ прозвуча много благо от устата му, като коприна. — Ходиш насън. Не е хубаво да будиш сомнамбули. Това може да ги стъписа. Но се притесних да не се нараниш. Стреснах ли те?

Ноеми не разбра въпроса. Трябваше да мине една минута, докато схване какво ѝ говори Върджил. Тя поклати глава.

— Не. Това е невъзможно. Не съм го правила от години. Още от малка.

— Може би не си забелязала.

— Няма как да не забележа.

— Следя те вече от няколко минути и се опитвам да реша дали да те разтърся и да те събудя.

— Не съм сомнамбул.

— В такъв случай греша и просто си се разхождала в тъмното — отсъди той хладно.

Божичко, Ноеми се чувстваше пълна глупачка, както стоеше по нощница и се взираше във Върджил. Не ѝ се спореше с него, нямаше смисъл. Върджил беше прав, а и тя изгаряше от нетърпение да се върне час по-скоро в стаята си. В коридора беше много студено и тъмно като в рог, Ноеми не виждаше почти нищо. Човек да си помисли, че седят в търбуха на звяр.

В кошмара бяха именно там, в огромен търбух, нали така? Не. В клетка, направена от органи. Между стени от плът. Ето какво беше видяла, ето какво знаеше. Ако сега се опиташе да докосне стената, тя сигурно щеше да се нагъне под дланта ѝ. Ноеми прокара пръсти през косата си.

— Добре. Може и да съм сомнамбул. Но…

Точно тогава чу гърлен стон като в съня си, тих, но ясен, нямаше как да го отрече. Тя отново подскочи и се дръпна рязко назад. За малко да се блъсне във Върджил.

— Какво беше това? — попита и се взря в коридора, после погледна разтревожена Върджил.

— Баща ми е болен. Стара рана, не иска да заздравее и го боли. Нощта е тежка за него — обясни той съвсем овладяно, после нагласи пламъка на газената лампа така, че да е малко по-ярък.

Сега вече Ноеми видя тапета, нарисуваните по него цветя, едва забележимите следи от мухъл, повредили повърхността му.

Никакви вени, които туптят по стените.

По дяволите, и да, Франсис също ѝ беше казал предния ден, че Хауард е болен. Но нима Ноеми беше в тази част на къщата, на две крачки от леглото на стареца? Толкова далеч от стаята си? Мислеше, че е при вратата ѝ, дори не подозираше, че е стигнала от единия чак до другия край на къщата.

— Повикай лекар.