Мексиканска готика

Флорънс се приближи до масата и прокара ръка по предметите, които Ноеми беше лъснала. Вдигна една от чашите, завъртя я между пръстите си и я огледа.

— Очаквате да спечелите така похвалата ми. За това се иска повече.

— Може би уважението ви. Не похвалата.

— За какво ви трябва моето уважение?

— Не бих казала, че ми трябва.

Флорънс остави чашата и след като долепи длани, загледа металните предмети с възхищение, едва ли не благоговейно. Ноеми нямаше как да не признае, че наистина е вълнуващо да виждаш такива лъскави богатства, подредени пред теб, макар и да беше жалко, че те стоят заключени, прашни и забравени. За какво са ти планини от сребро, щом не го използваш? А хората в града притежаваха толкова малко. Те не държаха сребро, заключено по бюфети.

— Повечето са изработени от сребро от нашите рудници — обясни Флорънс. — Имате ли представа колко сребро добивахме в рудника? Божичко, количествата наистина бяха смайващи. За да ги извади от непрогледния мрак, чичо ми прекара цялата техника, вложи цялото си познание. Дойл е важно име. Според мен не осъзнавате каква късметлийка е братовчедка ви, задето влезе в семейството ни. Да си от семейство Дойл, означава да си някой.

Ноеми се сети за редиците стари снимки в коридорите, за запуснатата къща с прашните ѝ ниши. И какво искаше да каже Флорънс с това, че да си от семейство Дойл, означава да си някой? Нима намекваше, че преди да дойде във Високото място, Каталина е била никоя? И че Ноеми също спада към безлика несретна тълпа от хора, които не са никой?

Флорънс явно забеляза скептицизма, изписал се по лицето на Ноеми, и се вторачи в младата жена.

— За какво говорехте със сина ми? — попита внезапно и пак допря длани. — Преди малко в библиотеката. За какво говорехте?

— За отпечатъци на спори.

— Само за това?

— Е, не помня всичко. Но да, за отпечатъци на спори.

— Може би говорите за големия град.

— Понякога.

Ако Хауард ѝ приличаше на насекомо, Флорънс наподобяваше насекомоядно растение, което се готви да погълне муха. Навремето братът на Ноеми притежаваше венерина мухоловка. Като дете тя се страхуваше малко от растението.

— Не пробутвайте на сина ми разни идеи. Те ще му причинят болка. Франсис е доволен тук. Не му трябва да слуша за партита, музика, пиене и другите волности в Мексико Сити, за които му разказвате.

— Непременно ще обсъждам с него само теми, които предварително сте одобрили. Дали да не заличим всички градове по земното кълбо и да се преструваме, че те не съществуват? — подметна Ноеми, защото, макар и Флорънс да ѝ вдъхваше страх, тя нямаше намерение да се крие като малко дете по ъглите.

— Много сте нагла — отсече Флорънс. — И си въобразявате, че притежавате особена сила само защото чичо смята, че имате хубаво личице. Но това не е сила. Това е отговорност.

Флорънс се надвеси над масата, за да огледа големия правоъгълен поднос със стилизирани венци от цветя по краищата. Отразено в сребърната му повърхност, лицето ѝ беше издължено и изкривено. Жената прокара пръст по краищата и докосна цветята.

— Когато бях по-млада, си въобразявах, че светът навън крие много обещания и чудеса. Дори заминах за кратко и се запознах с прекрасен младеж. Мислех, че ще ме отведе оттук, ще промени всичко, ще промени мен — каза Флорънс и за миг лицето ѝ се поотпусна. — Но човек не може да избяга от себе си. На мен ми е писано да живея и да умра във Високото място. Оставете Франсис на мира. Той е приел жребия си в този живот. Така е по-лесно. — Флорънс впери сините си очи в Ноеми. — Ще прибера среброто, не се нуждая от повече помощ — оповести тя и така приключи рязко разговора.

Ноеми се върна в стаята си. Спомни си колко често Каталина ѝ е разказвала приказки. Имало едно време една принцеса, която живеела в кула, и един принц я спасил от кулата. Ноеми седна на леглото и се замисли за магиите, които така и не са били развалени.

11

Ноеми чу сърце, което биеше силно като барабан и я зовеше. То я събуди.

Тя излезе предпазливо от стаята и тръгна да търси мястото, където се криеше сърцето. Докоснеше ли стените, го чувстваше под дланта си, усещаше как тапетът става хлъзгав като изопнат мускул, а подът долу е влажен и поддава. Това беше рана. Огромна рана, по която Ноеми вървеше, стените също бяха рани. Тапетът се белеше и отдолу се показваха не тухли и дъски, а отблъскващи органи. Вени и артерии, запушени с излишъци от секрет.

Направлявана от биенето на сърцето, Ноеми тръгна по червената диря върху килима. Приличаше на дълбока отворена рана. Алена черта. Черта, оставена от кръв. Ноеми спря в средата на коридора и видя жената, която се бе вторачила в нея.

Рут, момичето от снимката. Рут в бяла рокля, с коса като златист ореол и лице без капчица кръв по него. Тъничък стълб от алабастър в тъмната къща. Рут държеше в ръцете си пушка и гледаше Ноеми.

Двете тръгнаха една до друга. Движеха се по един и същи начин, дори дишаха еднакво. Рут вдигна от лицето си една къдрица, Ноеми също си оправи косата.