Мексиканска готика

Сутрин Флорънс или някоя от прислужниците идваха да донесат на Ноеми подноса със закуската. Тя се беше опитала да подхване някакъв разговор с прислужниците, но те отказваха да отговарят с друго, освен с лаконичното „да“ и „не“. Всъщност срещнеше ли Ноеми някъде из къщата някого от персонала: Лизи, Чарлс или най-възрастната прислужница Мери, те навеждаха глави и я подминаваха, сякаш не съществуваше.

Притихналата къща със спуснатите пердета приличаше на рокля с оловна подплата. Всичко, дори въздухът, беше тежко и по коридорите се носеше миризма на мухъл. Човек имаше усещането, че се намира в храм, в църква, където трябва да шепти и да коленичи, и Ноеми предполагаше, че прислужниците са свикнали с такава среда и затова ходят на пръсти по стълбището като монахини, които от немай-къде са дали обет за мълчание.

Днес сутринта обаче, за разлика от друг път не се почука само веднъж на вратата и в стаята не влязоха Мери или Флорънс, за да оставят подноса върху масата. Днес се почука три пъти, съвсем тихо. Не влезе никой и когато се почука отново, Ноеми отвори сама и видя пред вратата Франсис с подноса.

— Добро утро — поздрави той.

Доста я изненада. Ноеми се усмихна.

— Здравей. Днес да няма недостиг на персонал?

— Предложих да отменя майка, тя е заета с чичо Хауард. Нощес го е болял кракът, а когато го боли, на другия ден е кисел. Къде да оставя подноса?

— Ето там — отвърна Ноеми, после отстъпи встрани и посочи масата.

Франсис остави внимателно подноса. После си бръкна в джобовете и се прокашля.

— Дали ще ти е интересно днес да погледнеш отпечатъците на спорите? В случай че нямаш какво друго да правиш.

Ноеми си помисли, че така се отваря отлична възможност да го помоли да я откара с колата. Ако пообщуваха малко, Франсис със сигурност щеше да изпълни молбата ѝ. Налагаше се тя да отскочи до града.

— Чакай да питам секретаря, програмата ми е много натоварена — отвърна весело Ноеми.

Франсис се усмихна.

— Тогава да се срещнем в библиотеката. Например след един час.

— Чудесно.

За Ноеми посещението в библиотеката бе едва ли не светско забавление и тя се въодушеви, защото обичаше всички светски прояви. Преоблече се в рокля на точки с квадратна яка. Не беше взела късото сако към роклята и всъщност трябваше да сложи и бели ръкавици, но все пак се намираха в дълбоката провинция и едва ли някой щеше да забележи този дребен пропуск, за него едва ли щяха да пишат на страниците със светската хроника по вестниците.

Докато се решеше, Ноеми се запита какво ли правят всички в града. Брат ѝ със сигурност още се държеше като малко дете заради счупения си крак, Роберта със сигурност се опитваше да подложи, както обикновено, всичките им приятели на психоанализа и Ноеми беше убедена, че Уго Дуарте вече си е намерил друго момиче, което да води по рецитали и партита. За миг ѝ докривя. Честно казано, Уго танцуваше добре и се държеше приятно, когато ходеха заедно на светски прояви.

Докато слизаше по стълбището, Ноеми се забавляваше да си представя как във Високото място правят парти. Без музика, разбира се. Щяха да танцуват в тишина, всички щяха да бъдат облечени в сиво и черно, сякаш са тръгнали на погребение.

Коридорът, който водеше към библиотеката, беше украсен с безброй снимки, а не с картини с изобразени на тях членове на семейство Дойл, както вторият етаж. Но беше трудно да ги разгледаш, защото държаха коридора в полумрак. Ноеми трябваше да насочи към снимките свещ или фенерче, за да ги види добре. Хрумна ѝ нещо. Тя влезе в библиотеката и оттам в кабинета и дръпна пердетата. Светлината, процеждаща се през отворените врати на стаите, падна върху част от стената и Ноеми получи възможност да разгледа изображенията.

Взря се в лицата на тези чужди хора, които обаче ѝ се струваха познати — отглас от Флорънс, Върджил и Франсис. Разпозна Алис в поза, сходна с позата от портрета над камината на Хауард Дойл, и самия Хауард като млад, с лице без бръчки.

Имаше една жена с вдигната нагоре коса и с преплетени пръсти, отпуснати върху скута ѝ, която гледаше с огромни очи от рамката на снимката Ноеми. Беше горе-долу нейна връстница и може би заради това или заради устата ѝ, стисната обидено или покрусено, Ноеми се доближи до снимката и вдигна пръсти към нея.

— Дано не съм те накарал да чакаш — каза Франсис, докато вървеше към нея с дървена кутия под едната мишница и с книга под другата.

— Не, не си — увери го Ноеми. — Знаеш ли кой е това тук?

Франсис се извърна към снимката, която тя разглеждаше.

Прокашля се.

— Това е… братовчедка ми Рут. Беше де…

— Чувала съм за нея.

Ноеми не беше виждала никога лице на убиец, нямаше навика да търси по вестниците статии за престъпници. Спомни си как Върджил е казал, че хората са привързани към пороците си и че лицата им издават какви всъщност са. Но жената на снимката изглеждаше само недоволна и не приличаше на убийца.

— Какво си чувала? — попита Франсис.

— Че е убила няколко души и се е самоубила.

Ноеми изправи гръб и се извърна към Франсис. Той остави кутията на пода, изглеждаше замислен.

— Братовчед ѝ Майкъл.