Мексиканска готика

Франсис посочи снимката на младеж, изопнат като струйка, ланецът на джобния му часовник проблясваше върху гърдите му, косата му беше старателно разделена на път, той държеше в лявата си ръка чифт ръкавици, а очите му на сепийната фотография изглеждаха почти безцветни.

Франсис посочи и снимката на Алис, която приличаше на Агнес.

— Майка ѝ. — Ръката му се стрелна между две фотографии на жена с вдигната на висок кок руса коса и на мъж в тъмен сюртук. — Дороти и Лиланд. Леля ѝ и чичо ѝ. Моите баба и дядо.

Франсис замълча. Нямаше какво друго да добави, вече бе изредил като в молитва имената на покойниците. Майкъл и Алис, Дороти, Лиланд и Рут, всички те почиваха в изисканата гробница и ковчезите им събираха паяжини и прах. Сега мисълта за парти без музика, с траурни дрехи ѝ се видя изключително зловеща и уместна.

— Защо го е направила?

— Още не съм бил роден, когато се е случило — побърза да отговори Франсис, като първо се извърна на другата страна.

— Да, сигурно са ти казали нещо, сигурно…

— Обясних ти вече, дори още не съм бил роден. Знае ли човек? Това място тук може да докара всеки до лудост — изрече той ядосано.

Гласът му прозвуча силно в тихото помещение с избелели тапети и позлатени рамки, той сякаш отскочи от стените и се върна при тях, направо изтътна и като че ли ги одраска, толкова груб беше. Ноеми се стресна от тази акустика, която май подейства и на Франсис. Раменете му се смъкнаха, той се сви, като че ли се опитваше да се смали.

— Извинявай — каза Франсис. — Не трябваше да повишавам тон. Тук звукът кънти, държах се грубо.

— Не, аз съм груба. Би трябвало да съм наясно, че не ти се говори за такива неща.

— Друг път може и да ти разкажа — отвърна Франсис.

Сега гласът му беше тих, като кадифе, точно толкова мека бе и тишината, която се спусна. Ноеми се запита дали и изстрелите са прокънтели из къщата като гласа на Франсис и са оставили повтарящо се ехо, а после е настанала същата плюшена тишина.

„Какви нечестиви мисли, Ноеми — укори се тя. — Нищо чудно, че ти се присънват такива кошмари.“

— Да. Е, какво стана с отпечатъците, които носиш? — попита тя, защото искаше да разсее мрачното настроение.

Влязоха в библиотеката и Франсис подреди по масата пред Ноеми съкровищата, които носеше в кутията. Листове хартия с кафяви, черни и морави петна по повърхността. Приличаха на картинките за теста на Роршах, които Роберта — същата приятелка, която се кълнеше в Юнг — ѝ беше показвала. Тези бяха по-ясни, човек трудно можеше да ги свърже с някакво субективно значение. Тези отпечатъци тук разказваха история, ясна като име, което някой е написал върху черна дъска.

Франсис ѝ показа и хербария си — растения, събрани с много любов между страниците на една книга. Папрат, рози, маргаритки, изсушени и описани с безупречен почерк, при вида на който Ноеми се засрами — тя пишеше като с левия крак. Помисли си, че игуменката е щяла да обожава Франсис, толкова спретнат и подреден беше.

Съобщи му го, каза му, че монахините в училището са щели да го заобиколят с внимание.

— Аз вечно се запъвах на „вярвам в Светия Дух“ — обясни тя. — Не можех да изброя символите му. Гълъб, може би облак и светена вода, а нататък не си спомнях.

— Огън — той преобразява всичко, до което се докосне — притече ѝ се на помощ Франсис.

— Казах ти вече, щеше да си любимецът на монахините.

— Сигурен съм, че и ти си им била любимка.

— Не. Всички твърдят, че ме били харесвали, но то е само защото са длъжни да ме харесват. Никой няма да се престраши да оповести, че мрази Ноеми Табоада. Ще бъде грубо да го кажеш, докато похапваш сандвичи. Налага се да го споделяш през шепот във фоайето.

— Значи на партитата в Мексико Сити прекарваш времето в това да установяваш, че хората не те харесват?

— Прекарвам времето в това да пия хубаво шампанско, мило момче — отвърна Ноеми.

— Разбира се — подсмихна се Франсис, после се подпря на масата и се взря в отпечатъците на спорите. — Животът ти сигурно е вълнуващ.

— Не знам. Знам, че си прекарвам добре.

— Какво правиш, освен да ходиш на партита?

— Ами ходя на занятия в университета, там съм почти по цял ден. Но ти питаш какво правя в свободното си време. Обичам музиката. Често си купувам билети за филхармонията. Чавес32, Ревуелтас33, Лара, има прекрасна музика, която да послушаш. Дори свиря по малко на пиано.

— Наистина ли? — попита смаян той. — Изумително!

— Не свиря все пак с филхармонията.

— Е, въпреки това си звучи вълнуващо.

— Не. Ужасно скучно е. Толкова години на гами и на опити да уцелиш клавиша. Ужасно скучна съм! — оповести тя, както е прието в такива случаи.

Изглеждаше малко просташко да се палиш по нещо.

— Не си скучна, няма такова нещо — побърза да я увери Франсис.

— Не би трябвало да го казваш. Най-малкото по този начин. Звучиш прекалено откровено. Толкова ли не знаеш?