Мексиканска готика

Ноеми си представи как той разговаря с майка си, как шушука и изрича думата „мръсотия“, а после двамата кимат в знак на съгласие. Висши и нисши видове и Ноеми не спадаше към първата категория, не се вписваше във Високото място, не заслужаваше нищо, освен презрение.

— Все ми е тая какво мисли майка ти, Франсис — каза тя, после хвърли цигарата и я смачка, като я настъпи два пъти силно с обувката. Забърза към къщата. — Прибирам се. Много си скучен. — След няколко крачки спря, кръстоса ръце и се обърна. Франсис беше тръгнал след нея и вече беше наблизо. Ноеми си пое дълбоко дъх. — Остави ме. Не е нужно да ми показваш пътя.

Франсис се наведе и вдигна внимателно една гъба, която Ноеми беше настъпила случайно, докато беше бързала към портичката на гробището. Беше бяла като атлаз, пънчето се беше откършило от главичката и Франсис ги сложи в дланта си.

— Ангел унищожител — пророни той.

— Моля? — попита тя объркана.

— Отровна гъба. Отпечатъкът на спорите ѝ е бял, така ще я различиш от двойника, който става за ядене. — Франсис върна гъбата на земята и след като се изправи, изтръска калта по панталона си. — Сигурно ти се струвам смешен — промълви той тихо. — Смешен глупак, който се е вкопчил в полата на майка си. И ще си права. Не смея да направя нищо, което ще разстрои нея или чичо Хауард. Особено чичо Хауард.

Погледна я и Ноеми си даде сметка, че презрението в очите му не е към нея, а към самия него. Почувства се ужасно и си спомни как Каталина ѝ е казвала, че когато не си мери думите, е способна да нанесе дълбоки рани на хората.

„Колкото и да си умна, понякога не мислиш“, беше ѝ казала Каталина. Колко точно! Ето и сега стоеше тук и си съчиняваше разни небивалици, при положение че Франсис не ѝ беше казал нищо жестоко.

— Не. Извинявай, Франсис. Глупачката съм аз, държа се като шут — каза Ноеми, като се постара да го изрече весело, с надеждата той да разбере, че не го е направила нарочно и че със смях могат да забравят тази нелепа караница.

Франсис кимна бавно, но не изглеждаше убеден. Ноеми се пресегна и го докосна по пръстите, още кални от гъбата.

— Наистина съжалявам — повтори тя и този път заличи всяка насмешка в гласа си.

Франсис я погледна много сериозно и стисна пръстите ѝ между своите, после ги подръпна, сякаш за да я приближи до себе си. Но точно толкова бързо я пусна и отстъпи, грабна червената кърпа, с която беше покрил кошницата, и ѝ я подаде.

— Опасявам се, че те изцапах — каза.

— Да — Ноеми погледна ръката си с размазаната по нея кал. — Предполагам, че да.

Избърса се с кърпата и му я върна. Франсис я пъхна в джоба си и остави кошницата.

— Ти се прибирай — подкани той и извърна поглед. — Аз трябва да набера още гъби.

Ноеми не знаеше дали ѝ казва истината, или просто е разстроен и иска тя да си тръгне. Не го винеше, ако ѝ се беше обидил.

— Добре тогава. Не позволявай на мъглата да те погълне — каза тя.

Доста бързо стигна при портичката на гробището и я отвори. Погледна назад през рамо и видя в далечината силует: Франсис с кошницата, от стелещата се мъгла чертите му изглеждаха размити. Да, Ноеми беше видяла преди малко именно него на гробището, но в същото време ѝ се струваше, че няма как да е бил той.

„Може би е бил ангел унищожител от друг вид“, каза си и веднага съжали за тази странна зловеща мисъл. Наистина, какво я прихващаше днес?

Тръгна да се връща по същия път към Високото място, когато влезе в кухнята, завари Чарлс да мете със стара метла пода. Поздрави го с усмивка. Точно тогава се появи Флорънс. Беше облечена в сива рокля, беше си сложила двоен наниз перли и си беше вдигнала косата. Още щом зърна Ноеми, плесна с ръце.

— Ето ви най-после. Къде бяхте? Търсих ви. — Флорънс погледна свъсена надолу. — Внасяте кал. Изуйте се.

— Извинявайте — отвърна Ноеми и също погледна надолу към обувките си на висок ток, по които бяха полепнали кал и стръкчета трева.

Изу ги и ги хвана в ръка.

— Чарлс, вземи ги и ги изчисти — нареди Флорънс на мъжа.

— Мога да го направя и сама. Не се притеснявайте.

— Нека той.

Чарлс остави метлата и тръгна към нея с протегната ръка.

— Госпожице — беше единствената дума, която изрече.

— О! — възкликна Ноеми и му подаде обувките.

Той ги взе, грабна от рафта четка, седна на една табуретка в ъгъла и се зае да маха калта по високите токове.

— Братовчедка ви питаше за вас — допълни Флорънс.

— Добре ли е? — притесни се веднага Ноеми.

— Добре е. Скучаеше и искаше да поговори с вас.

— Мога да се кача още сега — предложи Ноеми и както беше по чорапи, забърза по студения под.

— Няма нужда — спря я Флорънс. — Точно сега спи.

Ноеми вече беше излязла в коридора. Обърна се да погледне Флорънс, която беше тръгнала след нея, и сви рамене.

— Дали да не се качите по-късно?

— Да, така ще направя — отговори Ноеми, но ѝ беше криво и се измъчваше от угризения, че не е била тук, когато Каталина е искала да я види.

10