Мексиканска готика

Ноеми събори една от саксиите на масата. Тя се счупи с кънтящ трясък и по пода се разпиля пръст. Ноеми веднага съжали, че го е направила. И да изпотрошеше всички саксии, това нямаше да ѝ помогне. Тя приклекна в опит да види дали може да поправи щетите, взе няколко от парчетата и провери дали пасват едно към друго, но нямаше как да възстанови саксията.

Проклета да е, проклета да е дано! Ноеми избута с крак парчетата под масата.

Върджил беше прав, разбира се. Каталина му беше жена и именно той можеше да взима решения за нея. Ами да, мексиканките дори нямаха право на глас. Какво можеше да каже Ноеми? Какво можеше да направи при това положение? Дали не беше най-добре да се намеси баща ѝ? Дали не трябваше той да дойде тук? Един мъж щеше да получи повече уважение. Но не, щеше да стане, както бе казала Ноеми: тя нямаше да отстъпи.

Чудесно. В такъв случай трябваше да остане още малко. Щом Върджил не можеше да бъде убеден да ѝ помогне, може би в нейна полза щеше да се произнесе омразният патриарх в семейство Дойл? Ноеми подозираше, че може би ще успее да привлече на своя страна и Франсис. Но най-вече чувстваше, че ако си замине сега, ще предаде Каталина.

Тръгна да се изправя и докато го правеше, забеляза, че на пода има мозайка. Отстъпи назад, огледа помещението и видя, че мозайката е обкръжила масата. Отново символът със змията. Уроборос, който бавно поглъща сам себе си. Безконечността както горе, така и долу, както беше казал Върджил.

9

Във вторник Ноеми се престраши да отиде на гробището.

Това второ посещение бе вдъхновено от Каталина: „Потърси на гробището“, беше казала тя, Ноеми обаче не очакваше да намери там нещо интересно. Но си помисли, че може да изпуши цигара-две на спокойствие, сред гробовете, щом Флорънс не ѝ разрешаваше да пуши дори когато се е усамотила в стаята си.

От мъглата гробището изглеждаше романтично. Ноеми си спомни, че Мери Шели се е срещала с бъдещия си съпруг именно на гробище: опасни връзки край гробница. Каталина ѝ беше разказала тази история, докато ѝ описваше възторжено „Брулени хълмове“. Друг неин любимец беше сър Уолтър Скот. Тя обичаше и филми. Какво удоволствие само ѝ беше доставила мъчителната любовна история в „Мария Канделария“25.

Навремето Каталина беше сгодена за най-малкия син на семейство Инклан, но после беше развалила годежа. Когато Ноеми я попита защо, след като момчето изглежда във всички отношения съвсем приемливо, Каталина бе отговорила, че е очаквала повече. Истинска любов. Истински чувства. Преди братовчедка ѝ носеше в себе си това присъщо на младите момичета изумление пред света и във въображението си постоянно си представяше жени, които се срещат на лунна светлина със страстните си възлюбени. Но не и сега. Сега в очите ѝ нямаше изумление, макар че тя пак си изглеждаше унесена и замечтана.

Ноеми се питаше дали Високото място я е лишило от илюзиите ѝ, или те вероятно така и така са щели да бъдат разбити.

В брака едва ли имаше нещо от страстната любов, за каквато четем в книгите. Всъщност Ноеми нямаше високо мнение за брака. Докато ухажваха някоя жена, мъжете бяха грижовни и се държаха мило, канеха я на партита и ѝ пращаха цветя, но щом се оженеха, цветята увяхваха. Женените мъже не пращаха на жените си любовни писма. Именно затова Ноеми беше склонна да сменя често ухажорите. Притесняваше се, че и да ѝ се възхити на блясъка, по-късно мъжът ще изгуби интерес към нея. Освен това ги имаше тръпката на преследването, насладата, плиснала се по вените ѝ, след като тя установеше, че някой от поклонниците ѝ си е изгубил ума по нея. Наред с другото нейните връстници бяха скучни, не говореха за друго, освен за партитата, на които са ходили предишната седмица или на които смятат да отидат следващата седмица. Лесни повърхностни мъже. Но мисълта, че сигурно има и по-стойностни мъже, я изнервяше, понеже тя се мяташе между взаимно изключващи се желания: искаше хем да има смислена връзка, хем да не се променя. Копнееше за вечна младост и несекващо веселие.

Ноеми заобиколи няколко струпани близо един до друг гроба с имена и дати, покрити с мъх. Облегна се на един счупен надгробен камък и бръкна в джоба си, за да извади пакета цигари. Видя как зад близката могила се движи нещо, силует, полускрит от мъглата и едно дърво.

— Кой е там? — попита с надеждата да не е някоя пума.

Само това оставаше!

От мъглата не виждаше ясно. Присви очи и свъсена, застана на пръсти. Силуетът. Стори ѝ се, че е с ореол. Жълт или златист на цвят, като светлина, която за миг се е отразила…

„Живее на гробището“, беше казала Каталина. Думите не бяха уплашили Ноеми. Но сега, докато стоеше навън само с пакет цигари и запалка, се почувства разголена и уязвима и неволно се запита какво точно живее на гробището.

„Плужеци, червеи, буболечки, нищо друго“, отговори си сама и след като бръкна в джоба си, стисна запалката, все едно е талисман. Силуетът, сив и размит, тъмно петно в мъглата, не тръгна към нея. Стоеше неподвижно. Можеше да е най-обикновена статуя. Зрителна измама, заради която статуята сякаш се движи.