Мексиканска готика

Каталина зашари с очи из стаята.

— Моля? Защо питате?

— Опитвам се да добия представа какви лекарства пиете. Предполагам, че сте ходили при нея за някакво лекарство, нали?

— Няма лекарство — промърмори тя.

Каза още нещо, но всъщност не беше дума. Задърдори като малко дете, после най-неочаквано се хвана за гърлото, сякаш се задушаваше, но хватката ѝ беше вяла. Не, не се задушаваше, просто така се защитаваше, пазеше се с ръце, вдигнати като за самоотбрана. С движението си стресна и двамата. Хулио замалко да изпусне молива. Каталина приличаше на някоя от кошутите в планината, готова да побегне на сигурно, и те не знаеха какво да кажат.

— Какво има? — попита Хулио след една минута.

— Шумът — отвърна Каталина, после плъзна бавно длани нагоре по врата си и си запуши устата.

Хулио погледна Ноеми, която седеше до него.

— Какъв шум? — попита Ноеми.

— Не ви искам тук. Много съм уморена — отсече Каталина и след като стисна ръце, ги отпусна в скута си и затвори очи, все едно отпращаше посетителите. — Наистина не знам защо сте тук и ме притеснявате точно когато трябва да спя!

— Ако…

— Не мога да говоря повече. Изтощена съм — настоя Каталина с треперещи ръце, които отново се опита да стисне. — Наистина е изтощително да си болен и става още по-лошо, когато хората настояват да не правиш нищо. Не е ли странно? Наистина… Уморена съм. Уморена! — Тя замълча, сякаш се опитваше да си поеме дъх. Най-неочаквано отвори много широко очи и лицето ѝ стана ужасно напрегнато. Като на обсебена от бесове. — В стените има хора — каза Каталина. — Има хора, има гласове. Понякога ги виждам… хората в стените де. Мъртви са. — Протегна ръце и Ноеми ги хвана безпомощно в опит да я утеши, но Каталина заклати глава и изхлипа. — Живее на гробището, на гробището, Ноеми. Потърси на гробището.

Точно толкова внезапно се изправи и след като отиде до прозореца, се вкопчи с дясната ръка за пердето и погледна навън.

Лицето ѝ омекна. Сякаш беше ударило торнадо, което сетне беше отминало. Ноеми не знаеше какво да прави, лекарят изглеждаше точно толкова озадачен.

— Извинявайте — пророни с безизразен глас Каталина. — Не знам какво говоря. Извинявайте.

Отново притисна длани към устата си и се закашля. В стаята влязоха Флорънс и възрастната прислужница Мери, носеха поднос с чайник и чаша на него. Изгледаха неодобрително Ноеми и доктор Камарильо.

— Още дълго ли ще стоите? — попита Флорънс. — Тя трябва да почива.

— Тъкмо си тръгвах — отвърна доктор Камарильо и взе шапката и бележника си, от тези няколко думи на Флорънс и високомерно вдигнатата ѝ глава явно разбра, че е нежелан натрапник. Флорънс умееше да те постави на място не многословно и отсечено, като телеграма. — Беше ми приятно да се запознаем, Каталина.

Двамата излязоха от стаята. Две-три минути мълчаха, притеснени и доста объркани.

— Е, какво е вашето мнение? — попита Ноеми, когато накрая тръгнаха да слизат по стълбището.

— За туберкулозата бих направил рентгенова снимка на белите ѝ дробове, за да добия по-точна представа за състоянието ѝ, но наистина не съм специалист по туберкулоза — обясни той. — Колкото до другото, ви предупредих, не съм психиатър. Не бих искал да се губя в догадки…

— Стига де — възкликна отчаяна Ноеми, — все трябва да ми кажете нещо.

Спряха в долния край на стълбището. Хулио въздъхна.

— Според мен сте права и трябва да я види психиатър. Такова поведение не е било присъщо на пациентите с туберкулоза, които съм виждал. Може би в Пачука ще намерите специалист, който да се заеме с лечението ѝ. Щом не можете да отидете в Мексико Сити.

Според Ноеми нямаше да могат да отидат никъде. Дали да не поговори с Хауард и да му обясни какво я притеснява? В края на краищата той беше глава на семейството. Но тя не харесваше стареца, той не ѝ беше симпатичен, а и нищо чудно Върджил да реши, че действа през главата му. Флорънс със сигурност нямаше да ѝ помогне, но дали да не помоли Франсис?

— Опасявам се, че ви оставям в още по-голямо недоумение — отбеляза Хулио.

— Не — възрази Ноеми. — Не, много ви благодаря.

Чувстваше се обезсърчена и ѝ се струваше нелепо, че е очаквала повече от него. Той не беше рицар в лъскави доспехи, не беше и вълшебник, който да върне братовчедка ѝ към живот с магическа отвара. Ноеми се укори, че е била толкова лековерна.

Лекарят се подвоуми, може би искаше да я успокои още с нещо.

— Е, знаете къде да ме намерите, ако ви трябва нещо — каза той в заключение. — Потърсете ме, ако се налага.

Ноеми кимна и загледа как той се качва на автомобила и потегля. Припомни си доста умърлушена, че някои приказки завършват с кръв. В „Пепеляшка“ сестрите си разкървавили краката, в „Спящата красавица“ мащехата била бутната в бъчва, пълна със змии. Изведнъж пред очите ѝ изникна точно тази картинка в ярки цветове от последната страница в една от книгите, които Каталина им четеше. Зелени и жълти змии с опашки, които стърчат от бъчвата, докато натикват в нея мащехата.

Ноеми се облегна на едно дърво и постоя малко така с кръстосани ръце. Влезе вътре и видя, че Върджил е застанал на стълбището и се държи за парапета.