Мексиканска готика

— Наблюдавам света и докато го наблюдавам, съм забелязал, че хората са привързани към греховете си. Разходи се в някой жилищен блок и ще видиш един и същ тип лица, един и същи тип изражение по тези лица и един и същи тип хора. Няма как с кампании за по-добра хигиена да премахнеш петното, което носят. Има годни и негодни хора.

— Звучи ми като безсмислица — отвърна Ноеми. — От тези приказки за евгениката чак ми се повдига. Годни и негодни. Не говорим за котки и кучета.

— А защо хората да нямат съответствие при котките и кучетата? Всички сме организми, които се борят да оцелеят, тласкани само от един инстинкт, който има някакво значение: инстинкта за възпроизводство и размножаване на вида ни. Не ти ли е интересно да изучаваш човешката природа? Нали антрополозите правят точно това?

— Не ми се говори за това.

— А за какво ти се говори? — попита той сухо и развеселено. — Знам, че не те свърта да го кажеш, кажи го де!

Ноеми смяташе да подходи по-предпазливо, да бъде по-очарователна, но сега вече нямаше смисъл да увърта. Върджил я беше въвлякъл в разговор и я притискаше да говори.

— За Каталина.

— Какво за нея?

Ноеми се подпря на дългата маса, отпусна ръце върху издраната ѝ повърхност и погледна Върджил.

— Лекарят, който идва днес, смята, че ѝ трябва психиатър.

— Да, в крайна сметка наистина ще ѝ трябва — съгласи се той.

— Как така в крайна сметка?

— Туберкулозата не е шега работа. Не мога да я разкарвам на други места. Освен това при такова заболяване едва ли ще я приемат в психиатрично лечебно заведение. Затова да, в крайна сметка вероятно ще се наложи да потърсим специализирана психологична помощ. Засега тя се чувства доста добре с Артър.

— Какво „доста добре“! — тросна се Ноеми. — Тя чува гласове. Твърди, че в стените имало хора.

— Да, наясно съм.

— Не изглеждаш разтревожен.

— Позволяваш си твърде много, малката.

Върджил кръстоса ръце и се отдалечи. Ноеми започна да негодува — от устните ѝ се изплъзна ругатня на испански — и тръгна бързо след него, ръцете ѝ докоснаха няколко изсъхнали листа и мъртъв мъх. Върджил се обърна рязко и я изгледа.

— Преди тя беше по-зле. Не си я виждала преди три-четири седмици. Крехка като порцеланова кукла. Но състоянието ѝ се подобрява.

— Няма как да го знаеш.

— Знае го Артър. Питай него — отвърна спокойно Върджил.

— Този ваш лекар не ми разреши да му задам дори два въпроса.

— А както твърди жена ми, този твой лекар, госпожице Табоада, изглежда така, сякаш още не може да си пусне и брада.

— Значи си говорил с нея.

— Отидох да я видя. Така разбрах, че сте имали гост.

Беше прав, че лекарят е съвсем млад, ала Ноеми, тя поклати глава.

— Какво общо има възрастта му? — попита.

— Нямам намерение да слушам хлапак, който преди броени месеци е завършил медицина.

— Защо тогава ми каза да го доведа?

Той я огледа от глава до пети.

— Не съм казвал такова нещо. Ти настоя. Както настоя да водим и този крайно скучен разговор.

Върджил понечи да си тръгне, този път обаче Ноеми го хвана за ръката и го принуди да се обърне с лице към нея. Очите му бяха много студени, много сини, в тях обаче проблесна случаен лъч светлина. За стотна от секундата те сякаш бяха от злато, после Върджил наклони глава и усещането отмина.

— Е, в такъв случай моля, не, настоявам да я отведеш обратно в Мексико Сити — изрече тя. Опитът ѝ да подходи по-дипломатично се беше провалил, знаеха го и двамата, затова Ноеми можеше да говори без недомлъвки. — Тази нелепа скърцаща къща не ѝ влияе добре. Трябва ли да…

— Няма да промениш мнението ми — прекъсна я той — и в края на краищата тя ми е съпруга.

— На мен пък ми е братовчедка.

Ноеми още го държеше за ръката. Той я хвана внимателно за пръстите и ги махна от ръкава на сакото си, като поспря за миг, за да погледне ръцете ѝ, сякаш проверяваше колко дълги са пръстите ѝ и каква е формата на ноктите ѝ.

— Знам. Знам и че не ти харесва тук и ако изгаряш от нетърпение да се прибереш у дома и да се махнеш от тази „скърцаща“ къща, можеш преспокойно да го направиш.

— Изхвърляш ли ме?

— Не. Но не ти се разпореждаш тук. Стига да не го забравяш, всичко ще бъде наред — отвърна Върджил.

— Груб си.

— Съмнявам се.

— Би трябвало да си тръгна още сега.

През целия разговор гласът му не трепна, което направо я вбеси, както я изваждаше от релси и усмивчицата, белязала лицето му. Върджил се държеше възпитано и в същото време презрително.

— Може би. Но не мисля, че ще го направиш. В природата ти е да останеш. Така ти налага дългът на кръвта, на рода. Отнасям се с уважение към това.

— Може би ми е в природата да не се предавам.

— Според мен е така. Не ми се сърди, Ноеми. Ще видиш, че така е най-добре.

— Мислех, че сме постигнали примирие — подметна Ноеми.

— Това би означавало, че сме водили война. Ще кажеш ли такова нещо?

— Не.

— Тогава всичко е наред — отсъди Върджил и излезе от оранжерията.

Умееше да отбива думите ѝ по начин, който я влудяваше. Сега най-после тя разбираше защо баща ѝ е бил толкова подразнен от писмата му. Представяше си ги пълни с лицемерни изречения, които не значат нищо.