Мексиканска готика

— Имаше посетител.

— Лекарят от държавната клиника. Нали каза, че може да дойде?

— Не те укорявам — отвърна Върджил, после слезе и застана пред нея.

Явно го гризеше любопитство и той искаше да разбере какво е казал лекарят, но засега не смяташе да пита, а Ноеми не искаше да му казва всичко наведнъж.

— Дали имаш време да ми покажеш сега оранжерията? — попита тя дипломатично.

— На драго сърце.

Оранжерията беше много малка, почти като послепис в края на непохватно написано писмо. Тук запустението беше избуяло, имаше колкото искаш натрошено стъкло и мръсни прозорци. По време на дъждовния сезон водата се просмукваше вътре с лекота. Саксиите бяха покрити с мухъл. Но имаше и нацъфтели цветя и когато Ноеми се извърна нагоре, пред очите ѝ изникна изумителна гледка: покрив със стъклопис, украсен с нагъната змия. Тялото ѝ беше зелено, очите бяха жълти. Ноеми се изненада. Стъклописът бе съвършен, човек имаше чувството, че аха, и змията ще изскочи с оголени зъби от стъклото.

— О! — възкликна тя и допря върховете на пръстите до устните си.

— Какво има? — попита Върджил и дойде да застане до нея.

— Нищо. Видях и на други места в къщата същата змия — обясни Ноеми.

— Уроборосът.

— Хералдичен символ ли е?

— Да, това е нашият символ, макар да нямаме герб. Но баща ми е имал печат с него.

— Какво означава?

— Змия, захапала опашката си. Безконечността, както горе, така и долу.

— Да, но защо семейството я е избрало за печата си? И защо е навсякъде?

— Навсякъде ли? — каза той нехайно и сви рамене.

Ноеми се понаведе, за да разгледа по-добре главата на змията.

— Никога не съм виждала такива стъклописи в оранжерия — призна тя. — Човек очаква прозрачно стъкло.

— По проект на майка ми е.

— Хромов оксид. Обзалагам се, че е зелена от него. Но вероятно са използвали и малко уранов оксид, понеже виждате ли? Ето там, сякаш сияе — допълни Ноеми и посочи главата на змията, жестоките ѝ очи. — Стъклописът тук ли е изработен, или е пренесен парче по парче от Англия?

— Знам малко за направата му.

— А Флорънс знае ли?

— Много любопитно същество си.

Ноеми не беше сигурна дали това е комплимент, или упрек.

— Оранжерията, хм — продължи Върджил. — Знам, че е стара. Знам, че майка ми я е харесвала повече от всяко друго място в къщата.

Той тръгна към дългата маса в средата на оранжерията, отрупана с пожълтели растения в саксии, и продължи към задната стена, където имаше сандъчета с няколко стари розови рози. Прокара внимателно кокалчетата на пръстите си по цветята.

— Грижеше се, подрязваше излишните негодни филизи, много се стараеше с всяко цвете. Но след като почина, никой вече не се е занимавал с растенията и това е всичко, което е останало от тях.

— Колко жалко.

Той продължи да гледа розите и откъсна едно повехнало листо.

— Не е толкова важно. Не помня майка си. Бил съм съвсем невръстен, когато е починала.

Алис Дойл, която имаше еднакви инициали като другата сестра. Алис Дойл, руса и бледа, която навремето е била от плът и кръв, била е нещо повече от портрет върху стената и сигурно е нахвърляла върху лист хартия скицата на змията, нагъната над главите им. Ритъма на люспестото ѝ тяло, формата на присвитите очи, ужасната уста.

— Отишла си е от насилствена смърт. В историята на семейство Дойл има доста насилие. Но сме жилави — каза Върджил. — Пък и е било отдавна. Не е толкова важно.

„Застреляла я е сестра ти“, помисли си Ноеми, макар че не си го представяше. Постъпката беше толкова чудовищна и ужасна, че тя не виждаше как наистина се е разиграла в тази къща тук. И след това някой беше измил старателно кръвта, някой беше изгорил зацапаните чаршафи и беше сменил килимите с грозните алени петна по тях и животът беше продължил. Но как? Нямаше как такъв ужас и грозота да бъдат заличени.

Въпреки това Върджил изглеждаше невъзмутим.

— Вчера, когато разговаря с теб за красотата, баща ми сигурно е споменал висшите и нисшите видове — каза той и след като вдигна глава, се вторачи в нея. — Сигурно е споменал теориите си.

— Не знам за кои теории говориш — отвърна Ноеми.

— Че характерът ни е предопределен.

— Звучи доста ужасно, нали? — каза тя.

— И все пак като добра католичка вероятно вярваш в първородния грях.

— Ами ако съм лоша католичка? Как можеш да знаеш?

— Каталина се моли — обясни Върджил. — Преди да се разболее, всяка седмица ходеше на църква. Предполагам, че правите същото у дома.

Всъщност най-възрастният чичо на Ноеми беше свещеник и от нея наистина се очакваше да ходи на службите, облечена в скромна хубава черна рокля със старателно прикачена към раменете ѝ къса дантелена наметка. Имаше и мъничка молитвена броеница — защото такава имаха всички — и златно кръстче на верижка, но не го носеше редовно, а и не се беше замисляла много-много за първородния грях от дните, когато се бе заела да изучава катехизиса, за да се подготви за първото причастие. Сега се замисли някак между другото за кръстчето и замалко да посегне и да се пипне по врата, за да се убеди, че го няма.

— В такъв случай вярваш ли, че характерът ни е предопределен? — попита тя.