Мексиканска готика

— Синът ми показа ли ти оранжерията? — попита Хауард и отстъпи назад, после се извърна към огъня и очите му вече не бяха толкова неприятни.

— Не знаех, че имате оранжерия — отвърна тя, леко изненадана.

Но пък не беше отваряла всички врати в къщата, нито я беше оглеждала педя по педя. Нямаше такова желание, беше се ограничила само с първия път, когато я погледна набързо. Високото място не беше от гостоприемните домове.

— Съвсем малка и доста запусната, както повечето неща тук, но покривът е със стъклопис. Може би ще ти хареса. Върджил, казах на Ноеми, че ще ѝ покажеш оранжерията — допълни Хауард на висок глас, който прокънтя внезапно в притихналата стая и на Ноеми ѝ се стори, че тя ще се разтресе.

Върджил само кимна и понеже го изтълкува като знак, се приближи.

— С удоволствие, татко — заяви той.

— Чудесно — отвърна Хауард, после стисна Върджил за рамото и тръгна през стаята към Флорънс и Франсис, за да седне на мястото, освободено от сина му.

— Баща ми сигурно те притеснява с разказите си какви според него са най-съвършените мъже и жени — подхвана Върджил и ѝ се усмихна. — Отговорът е остроумен: семейство Дойл са най-добрите представители на човешкия род наоколо, аз обаче се опитвам да не се вживявам в подобно твърдение.

Ноеми беше малко учудена от усмивката, но я посрещна радушно след странното хилене на Хауард.

— Говореше за красотата — уточни тя с чаровно овладян глас.

— Красотата. Ама, разбира се. Е, навремето е бил голям ценител на красотата, макар че сега не може да яде друго, освен пюре и заспива най-късно в девет.

Ноеми вдигна ръка, за да прикрие усмивката си. Върджил прокара показалец по змията върху дърворезбата, сега беше малко по-сериозен и усмивката му беше по-сдържана.

— Извинявай за онази вечер. Бях груб. И днес Флорънс го направи на голям въпрос за колата. Ти обаче не се засягай. Няма как да знаеш всичките ни навици и малки правила — допълни той.

— Не се притеснявай.

— Под голямо напрежение сме. Баща ми е с разклатено здраве, сега се разболя и Каталина. Напоследък не съм в настроение. Не искам да си мислиш, че си нежелана тук. Радваме се, че си при нас. Много.

— Благодаря.

— Струва ми се, че не си ми простила докрай.

Да, не му беше простила докрай, но ѝ олекна да види, че не всички в семейство Дойл са толкова мрачни и намусени през цялото време. Може би Върджил ѝ казваше истината и преди Каталина да се разболее, е бил по-склонен да се весели.

— Още не, но ако продължаваш в същия дух, може и да изтрия една-две черни точки, които съм сложила срещу името ти.

— Пишеш точки ли? И играеш карти?

— Едно момиче трябва да държи под око доста неща. Танците не са единственото, което го занимава — отвърна тя с присъщата ѝ лекота, сърдечно.

— Доколкото разбрах, си отлична танцьорка и те бива в картите. Най-малкото според Каталина — рече Върджил все така с усмивка.

— Мислех, че това ще те скандализира.

— Ще се изненадаш.

— Обичам изненадите, но само когато са придружени с мил дълбок поклон — оповести Ноеми и понеже Върджил се държеше мило, тя също реши да е мила и да го възнагради с усмивка.

В отговор Върджил я погледна признателно, сякаш казваше: „Току-виж сме станали приятели“. Предложи ѝ с движение да го хване под мишница и двамата тръгнаха към останалите от семейството, с които поговориха още няколко минути, после Хауард заяви, че е уморен, за да им прави компания, и всички се пръснаха.

На Ноеми ѝ се присъни странен кошмар, съвсем различен от сънищата ѝ в къщата, макар че всички нощи бяха неспокойни.

Присъни ѝ се, че вратата се отваря и Хауард Дойл влиза бавно, с оловна стъпка, от която дъските скърцат и стените се разтрисат. В стаята сякаш с гръм и трясък беше нахълтал слон. Ноеми не можеше да помръдне. Беше завързана с невидима нишка за леглото. Очите ѝ бяха затворени, но тя пак виждаше стареца. Наблюдаваше го отгоре, от тавана, а после от пода — гледната ѝ точка се менеше.

Видя се и как спи. Видя, че Хауард идва при леглото и отмята завивките. Видя го, а очите ѝ пак останаха затворени дори когато той се пресегна да я докосне по лицето, сетне прокара върха на нокътя си надолу по врата ѝ и започна да разкопчава с тънка ръка копчетата на нощницата ѝ. Беше леденостудено, а той я събличаше.

Ноеми усети зад себе си присъствие, усети нещо, както усещаме студено място в къщата, който беше там, имаше и глас — надвеси се над нея и прошепна:

— Отвори очи — каза гласът, женски глас.

В друг сън в стаята ѝ имаше златиста жена, но не беше същата, както сега. Беше различна, Ноеми си помисли, че този глас е младежки.

Очите ѝ бяха като залепени, ръцете ѝ лежаха отпуснати на леглото, а Хауард Дойл се надвеси, взря се в нея, докато тя спеше. Усмихна се в мрака, белите му зъби проблеснаха в болната разлагаща се уста.

— Отвори очи — подкани гласът.