Мексиканска готика

Хауард се пресегна и я потупа по ръката, кожата му изглеждаше тънка като пергамент и суха.

— Нищо чак толкова грандиозно — усмихна се той.

— Не съм скандализирана — усмихна се учтиво Ноеми и поклати леко глава.

— Почти не познавах Агнес — сви рамене Хауард. — Оженихме се и след няма и година трябваше да правя погребение. Къщата още не беше готова, рудникът работеше от няколко месеца. После минаха години и Алис порасна. В тази част на света нямаше мъже като за нея. Изборът ми беше съвсем естествен. Може да се каже, предопределен. Това е портретът ѝ от сватбата. Виждаш ли тук? Датата се вижда ясно върху дървото отпред. 1895. Чудесна година. Много сребро имаше през нея. Цяла река.

Художникът наистина беше изобразил годината и инициалите на младоженката: АД, така, сякаш са издълбани върху дървото. Върху портрета на Агнес се виждаше същият детайл, годината беше изсечена върху каменна колона: 1885, АД. Ноеми се запита дали просто са изтупали от прахта чеиза на предишната младоженка и са го връчили на по-малката ѝ сестра. Тя си представи как Алис вади бельото с инициалите ѝ, извезани по него, как допира до гърдите си някоя стара рокля и се гледа в огледалото. Дойл, отново Дойл. Не, не беше скандално, но си беше странно.

— Красавици, милите ми красавици — каза старецът, дланта му още беше върху ръката на Ноеми, когато той се извърна отново към картините и я загали по кокалчетата на пръстите. — Чувала ли си някога за картата на красотата, съставена от доктор Голтън23? Той обикаля Британските острови и описва жените, които вижда. Обединява ги в три групи: привлекателни, безлики и отблъскващи. Лондон е на първо място по красота, Абърдийн — на последно. На пръв поглед начинанието си е доста странно, но в него, разбира се, има известна логика.

— Отново естетика — каза Ноеми, после издърпа внимателно ръката си и се изправи, сякаш искаше да разгледа отблизо картините.

Честно казано, стана ѝ неприятно от допира на стареца и от едва доловимата неприятна миризма, която лъхаше от него. Може би той се беше намазал с някакъв мехлем или лекарство.

— Да, естетика. Не бива да я отхвърляме като нещо вятърничаво. Все пак Ломброзо24 е изучавал лицата на хората, за да открие сред тях престъпниците, нали така? Телата ни крият много загадки и разказват без нито една дума много истории.

Ноеми погледна над главите им портретите, сериозните уста, издадената брадичка и буйната коса. Какво са си казвали те в сватбените си рокли, докато четката се е плъзгала по платното? Аз съм щастлива, нещастна, все ми е едно, чувствам се ужасно. Никой не знаеше. Човек можеше да си съчини сто истории и от това те не ставаха верни.

— Последния път, когато разговаряхме, спомена Гамио — каза Хауард, после грабна бастуна и се изправи, за да застане до Ноеми. Опитът ѝ да се отдалечи от него удари на камък, старецът спря точно до нея и я докосна по ръката. — Права си. Гамио смята, че естественият подбор е тласнал коренното население на континента напред, позволил му е да се приспособи към биологичните и географските фактори, на които чужденците не могат да издържат, когато пресаждаш цвете, трябва да се съобразиш с почвата, нали така? Гамио е бил на прав път.

Старецът се облегна с две ръце на бастуна и кимна, загледан в портретите. На Ноеми ѝ се искаше някой да отвори прозореца. В стаята беше задушно, другите разговаряха през шепот. Ако изобщо разговаряха. Дали не бяха млъкнали? Гласовете им приличаха на жужене на насекоми.

— Защо не си омъжена, госпожице Табоада? Тъкмо на възраст за задомяване си.

— Баща ми си задава същия въпрос — отвърна Ноеми.

— И какви лъжи му казваш? Че си много заета? Че се вглеждаш в доста млади мъже, но никой не може да те плени?

Това се доближаваше много до отговорите, които Ноеми даваше, и ако старецът беше изрекъл думите малко по-нехайно, те можеха да минат и за шега и тогава вече Ноеми щеше да го хване за ръката и да се засмее. „Господин Дойл“, щеше да каже и те щяха да поговорят за майка ѝ и за баща ѝ, за брат ѝ, с когото постоянно се караше, и за братовчедите ѝ, много на брой и всичките забавни.

Но думите на Хауард Дойл бяха изречени сурово и в очите му се четеше някаква болезнена възбуда. Старецът ѝ се ухили и вдигна със слабата си ръка един кичур от косата ѝ, сякаш ѝ правеше услуга — сякаш беше видял боклуче, закачило се за нея, и го беше махнал — но не. Нямаше доброта в движението, с което мъжът премести къдрицата зад гърба ѝ. Дори на преклонна възраст беше висок и на Ноеми не ѝ харесваше да го гледа от долу, не ѝ харесваше да вижда как се е надвесил над нея. Приличаше на хилаво насекомо, напъхало се в кадифена роба. Устните му се извиха в нещо като усмивка, когато старецът се надвеси още повече и се взря внимателно в Ноеми.

Миришеше лошо. Ноеми се извърна и се хвана за полицата над камината. Срещна очите на Франсис, който ги наблюдаваше. Заприлича ѝ на уплашена птица, на гълъб с кръгли стреснати очи. Беше ѝ много трудно да си представи, че Франсис е свързан по някакъв начин с мъжа насекомо пред нея.