Мексиканска готика

— Трябва ми една седмица. Ела след една седмица, но не обещавам нищо — каза жената и протегна ръка, а Ноеми сложи банкнотите в дланта ѝ. Старицата ги сгъна и ги пъхна в джоба на престилката. — Може ли още една цигара? — допълни тя.

— Да. Дано ви харесат — отвърна Ноеми и ѝ подаде още една. — „Голоаз“.

— Не са за мен.

— А за кого тогава?

— За свети Лука Евангелиста — отговори жената и посочи една от гипсовите фигурки по лавиците.

— Цигари за светците?

— Харесват му.

— Пада си по скъпи удоволствия — подметна Ноеми и се запита дали ще намери в града магазин, където да продават нещо, което поне малко да се доближава до „Голоаз“.

Трябваше да попълни запасите си.

Жената се усмихна и Ноеми ѝ даде още една банкнота. Карай! Както беше казала старицата, човек трябва да яде, един Господ знаеше колко клиенти има жената. Марта остана много доволна и грейна в още по-широка усмивка.

— Е, аз да тръгвам. И не позволявайте на свети Лука да изпуши всички цигари наведнъж.

Старицата прихна и двете излязоха навън. Ръкуваха се. И жената присви очи.

— Как спиш? — попита.

— Добре.

— Имаш тъмни кръгове под очите.

— От студа горе е. Нощем ме държи будна.

— Дано да е това.

Ноеми се сети за странния сън и за златистия блясък. Доста неприятен кошмар, но на нея не ѝ беше останало време да го анализира. Имаше една приятелка, която се кълнеше в Юнг, но Ноеми никога не бе разбирала твърдението „сънят — това е сънуващият“, нито пък се беше опитвала да тълкува сънищата си. Сега си спомни нещо, написано от Юнг: всеки носи в себе си сянка. Думите на старицата висяха като сянка над Ноеми, докато тя се прибираше с колата във Високото място.

7

Вечерта отново повикаха Ноеми на мрачната маса с покривката от бял жакард и свещите и около тази старовремска маса се събраха всички от семейство Дойл: Флорънс, Франсис и Върджил. Патриархът явно щеше да вечеря в стаята си.

Ноеми хапна малко — само разбъркваше с лъжицата купичката, зажадняла не за храна, а за разговор. След известно време вече не успя да се сдържи и се засмя. Към нея се насочиха три чифта очи.

— Наистина ли през цялото време трябва да си държим езика зад зъбите? — попита тя. — Толкова ли не можем да кажем три-четири изречения?

Гласът ѝ беше като звън на тънко стъкло, пълна противоположност на тежките мебели и завеси и точно толкова мрачните лица, извърнати към нея. Не че искаше да ги дразни, но по душа си беше волна птица и не проумяваше как някой може да бъде толкова сериозен. Усмихна се с надеждата да получи в отговор същото, миг лекота в тази пищна клетка.

— По правило не разговаряме по време на вечеря, както вече обясних последния път. Но вие, както личи, изгаряте от желание да нарушавате всички правила в къщата — подхвана Флорънс и си избърса старателно устата със салфетката.

— В смисъл?

— Ходили сте с една от колите в града.

— Трябваше да пусна две писма в пощата.

Не беше лъжа, защото Ноеми наистина беше написала кратко писмо на семейството си. Мислеше да прати писмо и на Уго, но после се отказа. Уго и Ноеми не бяха двойка в същинския смисъл на думата и Ноеми се притесняваше, че ако му пише, той ще го изтълкува като знак за скорошна сериозна връзка.

— Можеше да ги пусне и Чарлс.

— Предпочитах да го направя аз, благодаря.

— Пътищата са лоши. Какво щяхте да правите, ако автомобилът беше заседнал в калта? — попита Флорънс.

— Сигурно щях да се върна пеша — отвърна Ноеми и остави лъжицата. — Наистина не е болка за умиране.

— За вас може и да не е. Но планината е опасна.

Думите не изглеждаха откровено враждебни, но неодобрението на Флорънс беше лепкаво като петмез и бе обгърнало всички срички до последната. Изведнъж Ноеми се почувства като малко момиченце, което за наказание са пернали по кокалчетата на пръстите, и затова вдигна брадичка и погледна жената по същия начин, както беше гледала монахините в училище, защитена от бронята на спокойното непокорство. Флорънс дори приличаше малко на игуменката: и нейното лице беше белязано от мрачно униние. Ноеми едва ли не очакваше жената да ѝ нареди да извади молитвената броеница.

— Мисля, че бях пределно ясна, когато пристигнахте. Трябва да се допитвате до мен за всичко, свързано с къщата, с хората и вещите в нея. Бях съвсем конкретна. Казах ви, че до града ще ви кара Чарлс, а ако не той, то Франсис — натърти Флорънс.

— Все мислех, че…

— И сте пушили в стаята. Не си правете труда да отричате. Казах, че е забранено.

Флорънс се втренчи в Ноеми и тя си представи как жената души чаршафите и оглежда чашите за следи от пепел. Точно като хрътка, излязла на лов. Ноеми понечи да възрази, да каже, че е пушила два пъти в стаята, че и двата пъти е смятала да отвори прозореца и няма никаква вина, че той не се отваря. Изобщо не помръдваше, сякаш го бяха заковали.

— Мръсен навик. Като някои момичета — допълни Флорънс.

Сега беше ред на Ноеми да я изгледа. Как смееше! Но преди да е казала нещо, се намеси Върджил.

— Жена ми твърди, че баща ти е доста строг — рече той със завидно самообладание. — Държи на навиците си.

— Да — потвърди Ноеми и го погледна. — Понякога.