Мексиканска готика

— Туберкулоза ли? В Триунфо? — попита доста учуден лекарят. — Изобщо не съм чувал.

— Не точно в Триунфо. Във Високото място.

— Къщата на Дойл — изрече той колебливо. — Роднина ли сте им?

— Не. Всъщност да. Върджил Дойл е женен за братовчедка ми Каталина. Надявах се да дойдете да я прегледате.

Младият лекар се постъписа.

— Доктор Къминс не се ли грижи за нея? Той е семейният им лекар.

— Бих искала да чуя още едно мнение — уточни Ноеми и обясни, че Каталина се държи странно и тя подозира, че се нуждае от психиатър.

Доктор Камарильо я изслуша търпеливо. После започна да върти между пръстите си един молив.

— Лошото е, че ако дойда, не съм сигурен дали ще бъда посрещнат добре във Високото място. Семейство Дойл винаги са имали свой лекар. Не общуват с местните хора — допълни той. — Докато рудникът работеше и те наемаха мексиканци, ги караха да живеят в лагер в планината. Артър Къминс старши се грижеше и за тях, когато рудникът беше отворен, избухнаха няколко епидемии. Много от миньорите починаха, Къминс не можеше да вдигне глава от работа, но никога не е молил някого от местните да му помогне. Според мен нямат високо мнение за тукашните лекари.

— Каква епидемия?

Той почука три пъти с гумичката на молива по бюрото.

— Не се разбра. Висока температура, странно поведение. Хората говореха несвързано, бълнуваха, получаваха гърчове, нападаха се един друг. Поболяваха се, измираха, после нещата се оправяха и след няколко години тайнствената болест се завръщаше.

— Видях английското гробище — сподели Ноеми. — Там има много гробове.

— Там са само англичаните. Де да бяхте видели местното гробище. Разправят, че по време на последната епидемия, избухнала в началото на Революцията, Дойл дори не са си правили труда да връщат долу труповете, за да ги погребат. Хвърляли са ги в общи гробове.

— Не може да бъде!

— Знае ли човек?

Думите му съдържаха неприкрито отвращение. Лекарят не каза, че не вярва на такива мълви, но както личеше, нямаше причина да се съмнява.

— Щом знаете всичко това, значи сте от Триунфо.

— Да, местен съм — потвърди лекарят. — Семейството ми е снабдявало с разни неща хората в рудника на Дойл и когато той е затворил, се е преместило в Пачука. Отидох да следвам в Мексико Сити, но сега се върнах. Искам да помагам на хората тук.

— В такъв случай помогнете като начало на братовчедка ми — каза Ноеми. — Ще дойдете ли в къщата?

Доктор Камарильо се усмихна, но поклати глава, сякаш се извиняваше.

— Обясних ви вече, ще ми навлечете неприятности, Къминс и Дойл няма да са доволни.

— Какво могат да ви направят? Нали сте лекарят на града?

— Клиниката е държавна, държавата плаща превръзките, спирта за разтриване, марлята. Но Триунфо е малък, хората тук не са заможни. Повечето отглеждат кози. Навремето, когато рудникът е бил на испанците, са се издържали с лойта, която са произвеждали за миньорите. Сега вече не е така. Има църква и много мил свещеник, който събира подаяния за бедните.

— Готова съм да се обзаложа, че семейство Дойл пускат пари в кутията за подаяния и свещеникът ви е приятел — отбеляза Ноеми.

— Парите в кутията ги пуска Къминс. Дойл не се занимават с това. Но парите са техни, всеки го знае.

Според нея на семейство Дойл не им бяха останали много пари, рудникът беше затворен от близо три десетилетия. Но в банковата си сметка със сигурност имаха нещичко и малко от тези пари вероятно стигаха в такова отдалечено градче като Триунфо.

Ноеми се запита какво да прави оттук нататък. Помисли малко и реши да се възползва от уроците по актьорско майсторство, които според баща ѝ бяха само загуба на пари.

— Значи няма да ми помогнете. Страхувате се от тях! А аз съм сам-самичка, нямам нито един приятел по белия свят — каза тя, после стисна дамската чанта и се изправи бавно с устна, която трепереше мелодраматично.

Направеше ли го, всички мъже изпадаха в паника, уплашени, че ще се разплаче. Мъжете винаги се страхуват от сълзи и от това, че ще трябва да успокояват поредната истеричка.

Лекарят веднага вдигна ръце, все едно я моли, и побърза да заяви:

— Не съм казвал такова нещо.

— Е, и? — продължи да го притиска тя, уж обнадеждена, и го озари с най-подкупващата си усмивка, онази, до която прибягваше, когато искаше някой полицай да я пусне, без да я глобява за превишена скорост. — Докторе, ще ви бъда страшно признателна, ако ми помогнете.

— И да отида, не съм психолог.

Ноеми извади носната си кърпа и я стисна, за да му напомни, че всеки момент може да се разплаче, после си избърса очите. Въздъхна.

— Мога да замина за Мексико Сити, но не искам да оставям Каталина сама, особено ако не се налага. Може да греша. Ще ми спестите дългото пътуване натам и обратно, дори няма влакове всеки ден. Ще ми направите ли тази малка услуга? Ще дойдете ли?

Ноеми го погледна, той също я погледна донякъде скептично, но кимна.

— Ще намина в понеделник, някъде по обяд.

— Благодаря — каза Ноеми и след като се изправи бързо, се ръкува с него, после си спомни, че още не е изпълнила задачата, и поспря. — Между другото, познавате ли Марта Дювал?

— Всички специалисти в града ли обикаляте?