Мексиканска готика

Е, със сигурност не се чувстваше харесвана в къщата, но Франсис се държеше дружелюбно. Тя го намери в кухнята, младежът изглеждаше още по-блед и отпреди, приличаше на тънка фигурка от слонова кост, но очите му бяха изпълнени с енергия. Той ѝ се усмихна. Усмихнеше ли се, не изглеждаше зле. Е, не можеше да се сравнява с братовчед си Върджил, който беше ужасно привлекателен, но според Ноеми почти никой мъж не можеше да се мери с Върджил. Именно заради това Каталина беше хлътнала по него. Заради красивото му лице. И загадъчността, с която беше обвит и заради която Каталина бе забравила да мисли трезво.

„Аристократична бедност — беше отсякъл бащата на Ноеми. — Ето какво може да предложи този мъж.“

А също и запусната стара къща, където сънуваш кошмари. Божичко, градът изглеждаше толкова далеч!

— Ще ми направите ли една услуга? — подхвана Ноеми, след като си размениха сутрешните любезности. Докато говореше, го хвана за ръката с плавно, добре отработено движение и двамата тръгнаха заедно. — Искам да взема за малко една от колите и да отида до града. Трябва да пусна едни писма. Баща ми не знае как съм.

— Искате да ви закарам ли?

— Мога да отида и сама.

Франсис се свъси разколебан.

— Не знам какво ще каже Върджил.

Ноеми сви рамене.

— Не е задължително да му съобщавате. Какво, мислите, че не мога да шофирам ли? Ако искате, ще ви покажа шофьорската си книжка.

Франсис прокара ръка през косата си.

— Не е това. Семейството държи много на автомобилите.

— Аз пък държа много да шофирам сама. Със сигурност не се нуждая от придружител, който да ме наглежда, пък и вие едва ли ще се справите с наглеждането.

— Защо?

— Де се е чуло и видяло мъж да се вживява в ролята на придружител, който да бди над млада жена? Това е само за непоносими лели. Ако решите, мога да ви преотстъпя за края на седмицата някоя от моите. Ще ви струва един автомобил. Много ви моля, помогнете ми. На всяка цена трябва да отида.

Франсис се засмя, докато Ноеми се опитваше да го изведе навън. Взе от една кукичка в кухнята ключовете от автомобила. Една от прислужниците — Лизи, месеше хляб на поръсената с брашно маса. Не показа с нищо, че е забелязала Ноеми или Франсис. Персоналът във Високото място бе почти невидим като в една от приказките на Каталина. Май се казваше „Красавицата и Звяра“. Невидими прислужници, които готвеха и редяха сребърните прибори. Колко нелепо! Ноеми знаеше имената на всички, които работеха у тях, и със сигурност никой не се мръщеше, ако те си говореха помежду си. Беше истинско чудо, че знаеше имената на прислужниците във Високото място, но беше попитала Франсис и той бе изпълнил молбата ѝ и ѝ ги беше представил: Лизи, Мери и Чарлс, които подобно на порцелана по бюфетите бяха „внесени“ преди доста десетилетия от Англия.

Двамата тръгнаха към гаража и Франсис ѝ подаде ключовете от автомобила.

— Нали няма да се изгубите? — попита той, след като се надвеси през прозореца.

— Все ще се оправя.

Така си беше. Колкото и да се стараеше, човек трудно можеше да се изгуби. Планинският път водеше нагоре и надолу и Ноеми се заспуска към малкото градче. Беше доволна от себе си и докато шофираше, смъкна прозореца, за да се наслади на свежия планински въздух. Помисли си, че мястото не е чак толкова неприятно, след като веднъж се измъкнеш от къщата. Именно заради нея местността изглеждаше отблъскваща.

Ноеми остави колата при градския площад — предполагаше, че и пощата, и клиниката са някъде наблизо. Оказа се права и бързо бе възнаградена: пред нея изникна боядисана в бяло и зелено малка сграда, на която пишеше, че е лечебното заведение. Вътре имаше три зелени стола и множество плакати с обяснения за различните болести. Имаше и регистратура, но на нея нямаше никого, и затворена врата с табелка с името на лекаря, написано с големи букви: „Хулио Еусебио Камарильо“.

Ноеми седна и след няколко минути вратата се отвори и отвътре излезе жена, която водеше за ръка малко дете. После лекарят надникна и ѝ кимна.

— Добър ден — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?

— Аз съм Ноеми Табоада — отвърна тя. — А вие доктор Камарильо ли сте?

Налагаше се да попита, защото мъжът изглеждаше доста млад. Беше много мургав, с разделена на среден път къса коса и мустачки, които не го състаряваха, но с които той изглеждаше смешен, като хлапе, което си играе на доктор. Освен това не носеше бяла лекарска престилка, беше облечен в бежово-кафяв пуловер.

— Да. Влезте — покани я той.

В кабинета, върху стената зад бюрото Ноеми наистина видя диплом от Националния автономен университет на Мексико с неговото име, написано с изискан почерк. Имаше и шкаф с отворени врати, пълен с хапчета, памучета и шишенца. В ъгъла имаше голяма перуника в жълта саксия.

Лекарят седна зад бюрото, а Ноеми — на пластмасов стол, същия като в коридора.

— Май не се познаваме — поде доктор Камарильо.

— Не съм тукашна — потвърди Ноеми, после сложи дамската чанта върху коленете си и се наведе напред. — Дошла съм да видя братовчедка си. Болна е и си помислих, че може би няма да е зле да я прегледате. Има туберкулоза.