Мексиканска готика

— Защо го казвате?

— Тя е местната знахарка.

— Знаете ли къде живее? Братовчедка ми поръча да взема от нея едно лекарство.

— Виж ти! Всъщност не се учудвам. Жените в града често ходят при Марта. Чаят от лопен и досега се използва често при лечението на туберкулозата.

— Помага ли?

— За кашлица е добър.

Доктор Камарильо седна на бюрото, нарисува в бележника си карта и ѝ я подаде. Ноеми реши да отиде пеш, защото лекарят ѝ обясни, че било наблизо, и се оказа, че я е посъветвал добре, понеже пътят за къщата на жената не ставаше за автомобили и лъкатушеше, улиците бяха прокарани без план и се превръщаха в истински лабиринт. Въпреки картата се наложи Ноеми да моли да я упътят.

Поговори с жена, която переше на входната врата — търкаше риза върху проядена дъска за пране. Жената остави калъпа домашен сапун и ѝ обясни, че трябва да се изкачи още малко. Колкото повече човек се отдалечаваше от централния площад и църквата, толкова по-очевидно ставаше колко запуснат е градът. Тук вече жилищата представляваха неизмазани тухлени бараки, всичко изглеждаше сиво и прашно, с изпосталели на вид кози и кокошки, затворени зад паянтови огради. Някои къщи бяха изоставени, по тях не бяха останали врати и прозорци. Ноеми предположи, че съседите са плячкосали дървото, стъклото и другите материали, до които са се добрали. Докато бяха минавали с Франсис през града, той явно бе избрал най-живописния път и въпреки това Ноеми остана с впечатлението, че всичко наоколо е подвластно на разрухата.

Къщата на знахарката беше много малка и се открояваше, защото беше белосана и по-поддържана. Пред вратата на трикрако столче седеше старица с дълга плитка и синя престилка. Беше сложила до себе си две паници и чистеше фъстъци. В едната хвърляше шушулките, а в другата — фъстъците. Старицата не вдигна очи, когато Ноеми се приближи. Тананикаше си.

— Извинявайте — подхвана Ноеми. — Търся Марта Дювал.

Тананикането заглъхна.

— Никога не съм виждала такива красиви обувки — отвърна старицата.

Ноеми погледна надолу към черните обувки на висок ток, които носеше.

— Благодаря.

— При мен рядко идват хора с такива красиви обувки. — Жената отвори още един фъстък и метна зърната в паницата. После се изправи. — Аз съм Марта — представи се и погледна Ноеми с очи, мътни от пердетата по тях.

Влезе в къщата, понесла във всяка ръка по една от паниците. Ноеми я последва и се озова в тясна кухня, която служеше и за трапезария. На стената имаше изображение на Свещеното сърце19 и лавица с гипсови фигурки на светии, свещи и стъкленици с билки. От тавана също висяха билки и изсушени цветя: лавандула, мексикански чай и стръкове седефче.

Ноеми знаеше, че има лечители, които правят какви ли не церове, събират билки за махмурлук и за треска и майсторят амулети срещу уроки, но Каталина не беше от хората, които ще прибягват до такива неща Първата книга, благодарение на която Ноеми всъщност се запали по антропологията, беше „Магьосници, пророци и вещери занде“ и когато тя се опита да поговори за нея с Каталина, братовчедка ѝ направо отказа да я слуша. Самата дума „магьосници“ я хвърляше в ужас, а знахарка като Дювал не беше далеч от магията, защото не само предлагаше освежителни отвари, но и лекуваше сусто20 с клонки свещена палма, кръстосани върху главата на човека.

Не, Каталина не беше от хората, които ще носят на китката си ojo de venado21. Как тогава се беше озовала в тази къща, защо беше дошла при Марта Дювал?

Старицата остави паниците на масата и придърпа един стол, когато седна, внезапно се чу плясък на криле, от който Ноеми се стресна, и на рамото на жената кацна един папагал.

— Седни — покани я Марта, после обели един фъстък и го даде на папагала. — Какво искаш?

Ноеми седна срещу нея.

— Направили сте лекарство на братовчедка ми и тя ме праща за още.

— Какво лекарство?

— И аз не знам. Братовчедка ми се казва Каталина. Помните ли я?

— Момичето от Високото място.

Жената взе още един фъстък и го даде на папагала, който го грабна с човка и загледа втренчено Ноеми.

— Да, Каталина. Откъде я познавате?

— Не я познавам. Братовчедка ти идваше от време на време на църква и явно е разговаряла с някого от местните, защото дойде при мен и обясни, че ѝ трябвало нещо, с което да заспива по-лесно. Посещавала ме е два пъти. Последния път, когато я видях, беше превъзбудена, но отказа да сподели какво я мъчи. Помоли ме да пусна в пощата едно писмо, беше за някого в Мексико Сити.

— Защо не го е пуснала сама?

— Не знам. Рече ми: „Ако не се видим в петък, пуснете в пощата това“ и аз го направих. Както вече споменах, отказваше да обсъжда какво я мъчи. Спомена, че сънувала кошмари, и аз се постарах да ѝ помогна.

„Кошмари“, помисли си Ноеми и си спомни какво е сънувала. Не беше трудно в къща като онази да сънуваш кошмари. Тя отпусна ръце върху дамската си чанта.

— Е, онова, което сте ѝ дали, явно е помогнало, защото тя иска още от него.

— Още — въздъхна жената. — Обясних му на момичето, че от никой чай няма да му олекне — поне за дълго.

— В смисъл?