Мексиканска готика

— Семейството е прокълнато. — Жената започна да чеше папагала по главата и птицата затвори очи. — Не си ли чувала какво говорят хората?

— Имало е епидемия — изрече предпазливо Ноеми, не знаеше дали старицата има предвид това.

— Да, имаше болест, тежка болест. Но не само това. Госпожица Рут ги изпозастреля всичките.

— Коя е госпожица Рут?

— Всички по нашите места са чували тая история. Мога да ти я разкажа, но срещу малко пари.

— Сега пък се пазарите. Вече бях готова да платя за лекарството.

— И ние ядем. Пък и историята си я бива и едва ли някой я знае по-добре от мен.

— И каква всъщност сте, знахарка или разказвачка на истории?

— Казах ти вече, млада госпожице, и ние ядем — сви рамене жената.

— Добре тогава. Ще ви платя за историята. Намира ли ви се пепелник? — попита Ноеми, докато вадеше цигарите и запалката.

Марта грабна от кухнята едно оловно канче и го сложи пред Ноеми, а тя се наведе напред, подпря се на лакти върху масата и запали една цигара. Почерпи и старицата и тя взе с усмивка две, но вместо да ги запали, ги пъхна в джоба на престилката. Сигурно щеше да ги изпуши по-късно. Или дори да ги продаде.

— Откъде да започна? А, да, Рут. Рут е дъщеря на господин Дойл. Беше му любимка, не ѝ липсваше нищо. По онова време имаха много прислужници. Да лъскат среброто и да правят чай. Повечето бяха хора от селото, живееха в къщата, но се случваше и да отскочат до града. На пазар, за друго. И все разказваха за всички красиви неща във Високото място и за красивата госпожица Рут. Предстоеше ѝ да се омъжи за братовчед си, май се казваше Майкъл, изписаха булчинска рокля чак от Париж и гребени от слонова кост за косата ѝ. Но една седмица преди сватбата тя грабна пушката и тегли куршума на годеника си, на майка си, на леля си и на чичо си. Стреля и по баща си, но той прескочи трапа. Щеше да убие и брат си Върджил, който по онова време беше съвсем невръстен, но госпожица Флорънс се скри заедно с него. Или може би Рут се смили.

Ноеми не беше виждала в къщата оръжие, но може би бяха изхвърлили пушката. Навсякъде имаше само сребро и Ноеми се запита — доста неуместно — дали и куршумите, които е използвала убийцата, са били сребърни.

— След като ги застреля всички, се самоуби — каза жената и отвори още една шушулка.

Какъв злокобен разказ! Но това още не беше краят. Беше само кратко мълчание.

— Има и още, нали?

— Да.

— Няма ли да ми разкажете и края?

— И ние ядем, млада госпожице.

— Ще платя.

— Нали няма да се стискаш?

— Няма.

Ноеми беше оставила пакета цигари на масата. Марта се пресегна със сбръчкана ръка и си взе още една, която също пъхна в престилката. Усмихна се.

— След това прислужниците си тръгнаха. Във Високото място останаха само роднини и доверени хора, работили дълго за семейството. Останаха там, далеч от чужди погледи. После госпожица Флорънс се появи най-неочаквано на железопътната гара и тръгна на почивка, а дотогава не си беше показвала и носа от къщата. Върна се омъжена за един младеж, казваше се Ричард. Той не беше като семейство Дойл. Беше приказлив, обичаше да слиза с колата в града, да се почерпи и да побъбри. Беше живял в Лондон, Ню Йорк и Мексико Сити и човек оставаше с впечатлението, че къщата на Дойл не му е от любимите места. Да, беше приказлив и започна да говори някакви странни неща.

— Какви неща?

— За призраци и духове, за уроки. Той, господин Ричард де, беше як мъж, после отслабна и изглеждаше опърпан, престана и да идва в града и изчезна. Намериха го на дъното на една пропаст. Тук има много пропасти, сигурно си забелязала, та господин Ричард си отиде млад-зелен, на двайсет и девет, и остави син.

„Франсис“, помисли си Ноеми. Бледия Франсис с меката коса и още по-меката усмивка. Ноеми чуваше за пръв път тази дълга сага, тя обаче не беше от нещата, които ще тръгнеш да обсъждаш.

— Звучи трагично, но не съм сигурна, че бих го нарекла проклятие.

— Ще го наречеш съвпадение, нали? Да, сигурно. Но истината е, че до каквото и да се докоснат, то се разлага.

„Разлага се.“ Думата звучеше толкова грозно, че сякаш залепваше за езика, и на Ноеми ѝ идеше да започне да си гризе ноктите, въпреки че не го беше правила никога дотогава.

Грижеше се много за ръцете си, никога нямаше да допусне ноктите ѝ да са грозни. Тя, тази къща, си беше странна. Семейство Дойл и прислужниците също бяха странни, но чак пък проклятие? Не.

— Няма какво друго да е, освен съвпадение — поклати тя глава.

— Възможно е.

— Можете ли да направите на Каталина същото лекарство както последния път?

— Това не е шега работа. Трябва да събера съставките, иска се време. И няма да реши въпроса. Както казах, виновна за всичко е къщата — прокълната къща. Мятай се на влака и дим да те няма — ето какво казах на братовчедка ти. Мислех, че ще ме послуша, но какво ли знам аз?

— Да, сигурна съм, че сте я посъветвали това. Между другото, колко струва лекарството? — попита Ноеми.

— Лекарството и разказите.

— Да, и те.

Жената посочи сумата. Ноеми отвори дамската си чанта и извади няколко банкноти. Марта Дювал можеше и да има перде на очите, но видя съвсем ясно парите.