Мексиканска готика

— Има си причина баща ми да си доведе от Англия лекар и тя не е, че здравеопазването по тези места е прекрасно. Градът е беден, хората тук са недодялани, първобитни. Това тук не е място, което гъмжи от лекари.

— Все пак настоявам да…

— Да, да, не се и съмнявам, че ще настоявате — заяви той и стана, изумително сините му очи още бяха вперени притеснително в нея. — Винаги получавате каквото искате, нали, госпожице Табоада? Баща ви изпълнява всичките ви желания. Мъжете също.

Върджил ѝ приличаше на един младеж, с когото беше танцувала миналото лято. Двамата се забавляваха, танцуваха бърз дансон18, после дойде време за баладите. По време на „Вълшебна вечер“ мъжът я притисна до себе си и се опита да я целуне. Тя извърна глава, а когато го погледна отново, видя по лицето му неподправена злобна насмешка.

Ноеми извърна очи отново към Върджил и той я изгледа със същия поглед: с горчив грозен присмех.

— В смисъл? — попита тя предизвикателно.

— Спомних си как Каталина ми е споменавала, че можете да бъдете много упорита, когато искате да наложите нещо на някого от ухажорите си. Няма да се разправям с вас. Потърсете и второ мнение, стига да успеете да намерите — отсече той ледено и излезе от стаята.

На нея ѝ стана приятно, че се е подразнил. Усещаше, че и Върджил е очаквал като лекаря да приеме безмълвно думите му.

През нощта сънува, че от стените е покълнало златно цвете, само че… май не беше точно цвете. Беше с мустачки, но не беше увивно растение и до цветето поникнаха стотици други дребни нещица.

„Гъби“, помисли си тя, след като накрая различи закръглените им очертания, сетне, привлечена от сиянието, отиде при стената и ги докосна. Златистите гъби сякаш станаха на дим, пръснаха се, извисиха се и паднаха като прах на пода. Ръцете ѝ бяха покрити с тази прах.

Тя се опита да я махне — избърса дланите си с нощницата, но златният прашец не искаше да се маха и проникна и под ноктите ѝ. Завъртя се на вихрушка около нея, озари стаята и я окъпа в мека жълта светлина. Ноеми погледна нагоре и видя, че прахта проблясва като мънички звездици при тавана, а също долу, по килима.

Ноеми премести крак и стъпи върху прахта по килима, която отскочи нагоре и после пак се слегна.

Изведнъж Ноеми усети, че в стаята има някого. С ръка, допряна до нощницата, вдигна глава и видя, че някой е застанал при вратата. Беше жена в рокля от пожълтяла старинна дантела. На мястото на лицето ѝ имаше сияние, златисто като гъбите по стената. Сиянието се засили, сетне помръкна. Ноеми сякаш гледаше светулки в лятна нощ.

Стената до нея започна да пулсира, точно както златистата жена. Дъските по пода също пулсираха като сърце — като нещо живо и знаещо. Златните филизи, поникнали заедно с гъбите, покриха стената като мрежа и продължиха да растат. Тогава Ноеми забеляза, че роклята на жената всъщност не е от дантела, а е изплетена от същите филизи.

Жената вдигна ръка в ръкавица и посочи Ноеми, после отвори уста, но тъй като уста нямаше и лицето ѝ беше размазано петно, не се чуха думи.

Ноеми не я беше страх. До този момент. Но от опита на жената да каже нещо, вече се изплаши неописуемо. Страхът се плъзна надолу по гръбнака ѝ, стигна чак до стъпалата и я накара да отстъпи и да притисне длани към устните си.

Но тя нямаше устни и когато се опита да отстъпи още една крачка назад, усети, че краката ѝ са се срасли със земята. Златната жена се пресегна напред, пресегна се към нея и обхвана с длани лицето ѝ. Издаде звук, все едно шумолят сухи листа, все едно в езеро капе вода и в непрогледния мрак жужат насекоми, и Ноеми понечи да си запуши ушите с ръце, но вече нямаше и ръце.

Отвори очи, беше плувнала в пот. За миг не съобрази къде е, после си спомни, че е била поканена във Високото място. Посегна към чашата вода, която беше оставила до леглото, и за малко да я преобърне. Изпи я до последната капка и после се извърна.

Стаята тънеше в здрач. По повърхността на стената не се виждаше светлина, златиста или друга. Въпреки това Ноеми не се сдържа, стана и прокара ръце по стената, сякаш за да се увери, че зад тапетите не се спотайва нищо необичайно.

6

Ноеми разчиташе най-вече на Франсис, за да се сдобие с кола. Флорънс едва ли щеше да изпълни желанието ѝ, а Върджил беше много подразнен от разговора им предния ден. Тя си спомни как Върджил е подметнал, че мъжете са склонни да изпълняват каквото им каже. Не ѝ беше приятно, че имат лошо мнение за нея. Искаше да я харесват. Може би това обясняваше партитата, звънкия смях, хубавата прическа, заучената усмивка. Ноеми смяташе, че мъжете могат да бъдат строги като баща ѝ, мъжете могат да бъдат студени като Върджил, но жените трябва да бъдат харесвани, иначе ще изпаднат в беда. Жена, която не е харесвана, минава за опърничава и проклета, а една проклета жена едва ли ще постигне нещо: всички врати са затворени за нея.