Мексиканска готика

По слабото тяло като на насекомо на Хауард Дойл се плъзна лунна или друга светлина и Ноеми видя, че при леглото не стои старецът. Беше Върджил Дойл, който оглеждаше ръцете и краката ѝ, гърдите, срамните косми. Хилеше се като баща си, с неговата бяла уста и оглеждаше Ноеми като пеперуда, забодена с карфица върху кадифе.

Върджил ѝ запуши устата с ръка и я натисна в леглото, а леглото беше много меко, хлътваше и се клатеше като восък, беше като восък, Ноеми имаше усещането, че я натискат в легло от восък. Или в тиня, в пръст. В легло от пръст.

Усети как по тялото ѝ се плисва сладко отвратително желание, от което тя завъртя хълбоци, загъна се като змия. Но не тя, а той се усука около нея, погълна с устни треперливата ѝ въздишка, Ноеми не го искаше, не го харесваше, не харесваше пръстите, забили се прекалено силно в плътта ѝ, и въпреки това ѝ беше трудно да си спомни защо не го иска. Трябваше да го иска. Трябваше да иска да я обладаят в пръстта, в мрака — без предупреждение и извинение.

Гласът до ухото ѝ заговори отново. Беше много настойчив, направо я пронизваше.

— Отвори очи.

Тя ги отвори и се събуди, за да установи, че е премръзнала — беше изритала завивките и сега те бяха на кълбо в краката ѝ. Възглавницата беше паднала на пода. Вратата беше плътно затворена. Ноеми притисна ръце към гърдите си и усети колко забързано бие сърцето ѝ. Прокара длан отпред по нощницата си. Всички копчета си бяха на мястото.

А къде да бъдат!

В къщата беше тихо. Никой не вървеше по коридорите, никой не се промъкваше нощем по стаите, за да зяпа заспали жени. Въпреки това мина много време, докато Ноеми заспи отново, а един-два пъти чу, че дъските скърцат, побърза да седне в леглото и се заслуша за стъпки.

8

Ноеми застана пред къщата и зачака лекаря. Върджил ѝ беше казал, че може да получи и друго мнение, затова тя беше съобщила на Флорънс, че лекарят ще намине и че тя е получила разрешение от Върджил, но не разчиташе някой от семейство Дойл да посрещне доктор Камарильо, затова реши да постои на пост.

Докато стоеше със скръстени ръце и потропваше с крак, се почувства като някоя от героините в приказките на Каталина от тяхното детство. Девойката, която гледа от кулата и чака принца да дойде да я спаси и да победи ламята. Лекарят със сигурност щеше да постави диагноза и да намери решение.

Усещаше, че не трябва да унива и трябва да се надява, защото тази къща тук беше безнадеждно място. Беше толкова посърнала и мрачна, че Ноеми реши да не се предава.

Лекарят дойде точно навреме и след като остави колата под едно дърво наблизо, слезе, свали си шапката и тръгна към къщата. Онзи ден нямаше гъста мъгла, сякаш земята и небето се бяха прочистили заради посетителя, макар че така къщата изглеждаше още по-безутешна и разголена. Според Ноеми къщата на Хулио беше съвсем друга, сигурно не беше богаташка, но вероятно бе боядисана в ярки цветове като другите по главната улица и си имаше балконче, дървени капаци по прозорците и кухня със стари фаянсови плочки с рисунки по тях.

— Е, това, значи, е прочутото Високо място — отбеляза доктор Камарильо. — Крайно време беше да го видя.

— Никога ли не сте идвали тук? — попита Ноеми.

— Не съм имал причини. По време на лов съм стигал до миньорския лагер. По-точно до онова, което е останало от него. Наоколо има много дивеч. И пуми. Човек трябва да си отваря очите на четири в тази планина.

— Не знаех — отвърна Ноеми.

Тя си спомни как Флорънс ѝ се е накарала. Дали се е разтревожила заради пумите? Или по-скоро за скъпоценната си кола?

Лекарят грабна чантата и двамата влязоха вътре. Ноеми се притесняваше, че Флорънс ще хукне надолу по стълбището, за да ги пресрещне с доктор Камарильо, но на стълбището нямаше никого и когато стигнаха в стаята на Каталина, я завариха сама.

Тя беше в добро настроение, седеше на слънце и беше облечена в скромна синя рокля, която обаче ѝ отиваше. Посрещна лекаря с усмивка.

— Добър ден, аз съм Каталина.

— А аз съм доктор Камарильо. Приятно ми е да се запознаем.

Каталина протегна ръка.

— Виж ти, изглежда съвсем млад, Ноеми! Едва ли е по-голям от теб!

— И ти не си много по-голяма от мен — напомни Ноеми.

— Какви ги говориш! Ти си малко момиченце.

Каталина говореше както в доброто старо време, шегуваше се и Ноеми се почувства неловко, че е повикала лекаря в къщата. Малко по малко обаче жизнерадостта на братовчедка ѝ се стопи, изместена от стаена превъзбуда. Ноеми неволно си помисли, че уж всичко е наред, пък май все пак не е наред.

— А как спите? Втриса ли ви нощем?

— Не. Вече се чувствам много по-добре. Наистина не е било нужно да идвате, много шум за нищо. Наистина — каза Каталина.

Изрече го много категорично, но във ведростта ѝ имаше нещо насилено. Тя постоянно прокарваше пръст по брачната си халка.

Хулио само кимна. Започна да си записва нещо, като в същото време говореше с премерен спокоен глас:

— Дават ли ви стрептомицин и парааминосалицилова киселина?

— Мисля, че да — потвърди Каталина, но много припряно, според Ноеми още преди да е чула въпроса.

— Марта Дювал, и тя ли ви е пратила лекарство? Чай, билки?