Мексиканска готика

Да, със сигурност беше зрителна измама, точно както и ореолът, който се беше мярнал за малко. Ноеми тръгна, искаше час по-скоро да се върне по същия път в къщата.

Чу шумолене в тревата, извърна рязко глава и забеляза, че силуетът е изчезнал. Нямаше как да е статуя.

Най-неочаквано Ноеми долови неприятно жужене почти като от пчелин, но не съвсем. Беше силно. Всъщност не, „силно“ не беше точната дума. Ноеми го чуваше съвсем ясно. То отскачаше към нея като ехо в празна стая.

„Живее на гробището.“

Трябваше да се прибере в къщата. Насам, надясно.

Мъглата, рехава и лека, когато Ноеми бе отворила портичката в оградата на гробището, сега се беше сгъстила. Ноеми се опита да си спомни накъде трябва да тръгне, дали надясно, или наляво. Не искаше да обърка пътя и да се натъкне на пума или да падне в урвата.

„Живее на гробището.“

Надясно, със сигурност беше надясно. Жуженето също се чуваше отдясно. Пчели или стършели. Е, какво, ако бяха пчели? Нямаше да я ужилят. Ноеми нямаше да бърка в пчелина, за да извади меда.

Но звукът. Беше неприятен. Заради него ѝ идеше да тръгне в другата посока. Жужене. Дали не бяха мухи? Мухи, зелени като изумруди, накацали по парче мърша. По месо, червено и сурово, всъщност защо изобщо Ноеми мислеше тези неща? Защо стоеше с ръка в джоба и с широко отворени очи и се ослушваше?…

„Потърси на гробището.“

Наляво, тръгни наляво. Към мъглата, която там изглеждаше още по-гъста, гъста като каша.

Чу се как някой стъпва върху клонка и тя пука, а после и глас, мил и топъл на студеното гробище.

— На разходка ли? — попита Франсис.

Беше със сиво поло, тъмносиньо яке и шапка в същия цвят. В дясната му ръка се поклащаше кошница. Ноеми все имаше чувството, че е безплътен, но сега в мъглата си изглеждаше съвсем истински, от плът и кръв. Точно от каквото тя имаше нужда.

— О, иде ми да те разцелувам, толкова се радвам да те видя — възкликна Ноеми весело.

Той се изчерви като домат, което не му отиваше и което, честно казано, си беше доста смешно, защото Франсис беше малко по-голям от нея, пък и беше мъж. Ако някой трябваше да се вживява в ролята на свенливата девойка, то това беше тя. Но едва ли на това място имаше много млади жени, които да се навъртат около Франсис.

Ноеми си помисли, че ако някога го заведе на парти в Мексико Сити, той или ще се вцепени от ужас, или ще бъде на седмото небе от щастие, само тези две крайности.

— Не съм сигурен, че съм направил нещо, с което да го заслужа — изпелтечи Франсис.

— Заслужаваш го и още как. В тази мъгла не мога да намеря пътя. Тъкмо си мислех, че сигурно ще се въртя в кръг с надеждата, че наблизо няма дерета, в които да падна. Виждаш ли нещо? И знаеш ли къде се намира портичката?

— Разбира се, че знам — отвърна той. — Не е толкова трудно, ако се огледаш. Пълно е с видими знаци, които да те насочат.

— Имам чувството, че пред очите ми е паднало було — заяви Ноеми. — Освен това се опасявам, че някъде наблизо има пчели, които могат да ме ужилят. Чух жужене.

Франсис се извърна надолу, кимна и погледна кошницата. Сега, когато той вече беше с нея, Ноеми си върна веселото настроение и се взря с любопитство в младежа.

— Какво носиш тук? — попита и посочи кошницата.

— Бера гъби.

— Гъби ли? На гробището?

— Разбира се. Наоколо е пълно.

— Само дано не смяташ да ги правиш на салата — каза Ноеми.

— Какво лошо има в това?

— Само като си помисля, че растат върху мъртви неща!

— Но гъбите винаги растат в един или друг смисъл върху мъртви неща.

— Не мога да повярвам, че се разхождаш в тази мъгла и търсиш по гробовете гъби. Звучи зловещо, сякаш си крадец на трупове от евтин роман от деветнайсети век.

На Каталина щеше да ѝ хареса. Нищо чудно и тя да идваше да бере на гробището гъби. Или просто да стои на същото това място и да се усмихва тъжно, докато вятърът си играе с косата ѝ. Книги, лунна светлина, мелодрама.

— Аз ли? — попита Франсис.

— Да. Обзалагам се, че носиш там вътре череп. Като герой от разказ на Орасио Кирога26. Я да видя!

Той беше покрил кошницата с червена кърпа, която махна, така че Ноеми да разгледа гъбите. Те бяха яркооранжеви, на мънички гънки, меки като кадифе. Тя стисна една между палеца и показалеца си.

— Cantharellus cibarius27. Много са вкусни и не са от гробището, растат малко по-нататък. Просто минавам оттук за по-пряко, вече се прибирам. Местните хора ги наричат duraznillos. Помириши ги.

Ноеми се надвеси още малко над кошницата.

— Миришат хубаво.

— И са красиви. Между някои култури и гъбите има важна връзка, знаеш ли? Индианците сапотеки от твоята страна са лекували зъбобол, като са давали на хората гъба, която им е действала като упойка. Ацтеките също са смятали гъбите за доста интересни. Ядели са ги, за да получават видения.

— Теонанакатъл28 — каза Ноеми. — Плът на боговете.

Той попита въодушевен:

— Значи знаеш за гъбите?

— Не, всъщност не: история. Мислех да стана историчка, но после се отказах и се насочих към антропологията. Поне засега планът е такъв.

— Ясно. Е, иска ми се да намеря малките тъмни гъби, които ацтеките са яли.