Мексиканска готика

— Както обясних, понякога го боли. Свикнали сме, когато доктор Къминс дойде на седмичното си посещение, ще прегледа и баща ми, но той просто е стар. Съжалявам, ако те е изплашил.

Да, беше стар — бяха пристигнали в Мексико през 1885 година. Дори по онова време Хауард Дойл да е бил млад, оттогава бяха минали близо седемдесет години. И на колко точно беше той сега? На деветдесет? Или наближаваше стоте? Явно вече е бил стар, когато се е родил Върджил. Ноеми разтърка още веднъж ръцете си.

— Сигурно ти е студено, вземи — каза Върджил, след което остави лампата на пода и развърза колана на халата си.

— Добре съм.

— Наметни се.

Върджил съблече халата и я загърна с него. Беше ѝ голям. Върджил беше висок, а тя — не. Високите мъже никога не я бяха притеснявали. Тя просто плъзгаше поглед по тях. Но точно в този миг не се чувстваше уверена, още бе притеснена от нелепия сън. Кръстоса ръце и погледна надолу към килима.

Върджил вдигна лампата.

— Ще те изпратя до стаята ти.

— Не се налага.

— Налага се. Току-виж си удариш в тъмното глезените. Наистина е доста тъмно.

И този път беше прав. Светлината на малкото лампи по стените с работещи крушки беше мъждива и между тях имаше големи петна непрогледен мрак. Лампата на Върджил светеше в зловещо зелено, но от друга страна, Ноеми беше благодарна, защото с нея беше по-светло. Беше сигурна, че къщата е населена с духове. Не че вярваше в такива неща, в този миг обаче беше напълно сигурна, че по земята са плъзнали всички страшилища, бесове и зли сили, за които ѝ е разказвала Каталина.

Вървяха, без да казват и дума, и макар тишината в къщата да беше неприятна и Ноеми да трепваше от всяко поскръцване на дюшемето, тя предпочиташе да е така, отколкото да трябва да разговаря с Върджил. В такива моменти просто не ѝ се говореше.

„Държа се като малко дете“, укори се Ноеми. Божичко, как само щеше да ѝ се смее брат ѝ, ако я видеше отнякъде. Представи си как той разказва на всеки срещнат, че сега вече Ноеми вярва в el coco35. Стана ѝ приятно да си спомни за брат си, за семейството си, за Мексико Сити. Споменът я стопли по-успешно от халата.

Когато стигнаха при стаята ѝ, тя най-сетне се успокои. Беше се върнала благополучно. Всичко беше наред. Тя отвори вратата.

— Задръж я, ако искаш — предложи Върджил и посочи лампата.

— Не. Иначе ти ще си нараниш в тъмното глезените. Чакай малко — каза Ноеми и се пресегна към тоалетката при вратата, където беше оставила богато украсения сребърен свещник с херувимчето. Грабна кутията кибрит и запали свещта. — Нека бъде светлина. Видя ли? Всичко е наред.

Понечи да свали халата. Върджил я спря — хвана я за рамото и после прокара внимателно пръсти отстрани по широкия ревер.

— Изглеждаш прекрасно в дрехите ми — заяви с онзи глас, който приличаше на коприна.

Думите му бяха доста неуместни. През деня, в присъствието на други щяха да минат за шега. Нощем, изречени по този начин, не звучаха много прилично. Но макар да се посмути, Ноеми усети, че няма сили да отговори. „Не ставай за смях — понечи да каже. И дори: — Не ми трябват дрехите ти.“ Но не каза нищо, понеже в думите му всъщност нямаше нищо укорително и на нея не ѝ се спореше в тъмния коридор ей така, без повод.

— Е, тогава лека нощ — каза Върджил, после пусна бавно ревера и отстъпи назад.

Вдигна лампата на равнището на очите си и се усмихна на Ноеми. Беше привлекателен мъж и усмивката му беше чаровна — едва ли не закачлива, развеселена — в изражението му обаче имаше напрежение, което усмивката нямаше как да скрие. На Ноеми това не ѝ хареса. Изведнъж тя си спомни съня и мъжа с протегнатите ръце в леглото и си помисли, че в сините му очи е проблеснало злато, златисто сияние. Ноеми се извърна рязко, премига и се вторачи в пода.

— Няма ли да ми пожелаеш лека нощ? — попита развеселен Върджил. — Няма ли да ми кажеш „благодаря ти“? Ще бъде грубо, ако не го направиш.

Ноеми се извърна към него и го погледна в очите.

— Благодаря — промълви тя.

— Заключи вратата, че току-виж пак си тръгнала да обикаляш из къщата, Ноеми.

Върджил отново нагласи фитила на лампата. Очите му бяха сини, без златни отблясъци, когато той я погледна за последно и тръгна по коридора. Ноеми загледа как зеленото сияние се носи, отдалечава се заедно с него — внезапно блеснала цветна светлина, която изчезва и потапя къщата в мрак.

12

Странно как мислите ѝ се преобразяваха напълно на дневна светлина. Предната нощ, след случката, когато Ноеми се бе разхождала като сомнамбул, тя бе много уплашена и придърпа завивката чак до брадичката си. Докато наблюдаваше през прозореца небето и се чешеше по лявата китка, си помисли, че цялата тази случка е твърде смущаваща и прозаична.