Мексиканска готика

Ноеми се свъси и погледна канчето с кафето. Беше отпила няколко глътки. Онази сутрин стомахът ѝ със сигурност не ѝ помагаше.

— Лошото е, че не можеш да направиш почти нищо, за да се предпазиш от призраците и духовете. Можеш нощем да държиш запалена свещ, нищо чудно да им хареса. Чувала ли си за mal de aire43? Майка ти разказвала ли ти е в града за него?

— Чувала съм едно-друго — потвърди Ноеми. — От него лягаш болен.

— Има места, които те притискат. Места, където самият въздух тежи заради злото в него. Може да е заради смърт, може да е от друго, но проникне ли в тялото ти, се загнездва вътре и те притиска. Ето какво има във Високото място на Дойл — обясни жената в края на разказа си.

„То е като да даваш на животно да яде брош: от него костите почервеняват, всичко вътре в него става алено“, помисли си Ноеми.

Марта Дювал се изправи и тръгна да отваря чекмеджетата в кухнята. Извади мънистена гривна и след като се върна на масата, я подаде на Ноеми. Гривната беше от мънички сини и бели стъклени мъниста, имаше и едно по-голямо, синьо, с черно по средата.

— Против уроки.

— Да. Знам — каза Ноеми, защото и преди беше виждала такива дрънкулки.

— Носи я, чу ли? Може да ти помогне, няма да ти навреди. Непременно ще помоля моите светци да бдят над теб.

Ноеми отвори дамската си чанта и сложи вътре шишенцето. Понеже не искаше да нарани чувствата на старицата, завърза на китката си и гривната, както жената ѝ беше казала.

— Благодаря.

Докато вървеше към центъра на града, прехвърли наум всичко, което знаеше за семейство Дойл — то нямаше да помогне на Каталина. В крайна сметка и това, че къщата е населена с духове, не значеше нищо, стига да го приемеш за даденост, а не за плод на трескаво въображение. Страхът ѝ от предната нощ се беше поразсеял и сега не бе останало друго, освен вкуса на неудовлетворението.

Ноеми вдигна ръкавите на жилетката и отново се почеса по китката. Сърбеше я ужасно. Тя забеляза около китката си тънка разранена червена ивица. Сякаш се беше изгорила. Ноеми се свъси.

Клиниката на доктор Камарильо беше наблизо и тя реши да се отбие при него с надеждата, че няма пациенти. Извади късмет. Лекарят ядеше на регистратурата torta44. Не беше с бялата престилка, беше с обикновено едноредно туидено сако. Когато Ноеми спря пред него, Хулио Камарильо побърза да остави сладкиша на масата отпред и си избърса с носната кърпа ръцете и устата.

— На разходка ли? — попита той.

— Нещо такова — отговори Ноеми. — Да не ви прекъсвам закуската?

— Не ме прекъсвате, не е особено вкусен. Сам съм го правил и не съм се справил. Как е братовчедка ви? Ще ѝ намерят ли специалист?

— Опасявам се, че според съпруга ѝ тя не се нуждае от друг лекар. Смятат, че Артър Къминс е достатъчен.

— Как мислите, дали ще помогне, ако поговоря с него?

Тя поклати глава.

— Честно казано, може да стане още по-лошо.

— Жалко. А вие как сте?

— И аз не знам. Излезе ми обрив — отвърна Ноеми и вдигна китка, за да му я покаже.

Доктор Камарильо я огледа внимателно.

— Странно — отсъди той. — Прилича на рана от краниос45, но той не расте тук. От него не ти мърда дерматитът. Ако докоснете листата. Страдате ли от алергии?

— Не. Майка ми твърди, че съм неприлично здрава. Разказвала ми е, че когато е била млада, е било на мода да те боли апандиситът или да си на диета срещу тения.

— Сигурно се е шегувала за тенията — каза доктор Камарильо. — По-скоро си е измисляла.

— Но си звучеше ужасно. Та да нямам алергия към нещо? Към някое растение или храст?

— Може да е от много неща. Ще промием ръката и ще сложим мехлем, от който да се успокои. Елате — покани я лекарят в кабинета си.

Тя си изми ръцете на малката мивка в ъгъла, а Хулио намаза китката ѝ с цинков мехлем, превърза я и ѝ каза да не се чеше, защото ще разрани още повече засегнатото място.

Посъветва я на другия ден да смени превръзката и да намаже китката с мехлема.

— Възпалението ще отшуми до няколко дни — обясни лекарят, докато я изпращаше — и след седмица ще се оправите. Ако не минава, елате пак при мен.

— Благодаря — отвърна тя и прибра в дамската си чанта малкото бурканче с цинков мехлем. — Имам още един въпрос. Знаете ли защо човек може да започне отново да ходи насън?

— Отново?

— Правила съм го като съвсем малка, преди цяла вечност. А нощес отново съм ходила насън.

— Да, сомнамбулизмът се среща често при децата. Взимате ли някакви нови лекарства?

— Не. Казах ви вече, скандално здрава съм.

— Може да е от притеснение — обясни лекарят и после се усмихна едва-едва.

— Докато съм ходела насън, ми се присъни изключително странен кошмар — продължи Ноеми. — Когато бях малка, беше различно.

Сънят наистина беше много зловещ и разговорът с Върджил не допринесе никак Ноеми да се поуспокои. Тя се свъси.

— Виждам, че пак не успях да помогна.

— Не говорете така — побърза да отвърне Ноеми.

— Знаете ли какво, ако се случи още веднъж, елате при мен. И дръжте под око китката.

— Разбира се.