Мексиканска готика

— Можеше да я убиеш — отсече жената.

— Няма такова нещо!

На Ноеми ѝ се доплака отново и ако беше дала воля на сълзите, сигурно щеше да ѝ олекне, но не можеше да си го позволи в тяхно присъствие. Франсис се беше преместил зад канапето и Ноеми усети пръстите му върху ръката си — почти като на призрак. Това я поуспокои и ѝ вдъхна смелост да си мълчи.

— От кого сте взели отварата? — попита лекарят.

Ноеми се взря в тях, без да пуска канапето.

— Иде ми да те ударя през лицето — заяви Флорънс. — Виж се само с какво неуважение гледаш.

Флорънс се приближи. На Ноеми ѝ се стори, че тя наистина се кани да я удари. Изтласка встрани ръката на Франсис, готова да се изправи.

— Ще ви бъда признателен, доктор Къминс, ако отидете да прегледате баща ми. Разтревожен е от цялата тази олелия днес вечерта — каза Върджил.

Беше влязъл доста нехайно в стаята и гласът му бе съвсем овладян, когато той се насочи към бюфета отстрани и погледна гарафата, сякаш беше сам и смята като всяка друга вечер да си налее нещо за пиене.

— Да. Да, разбира се — отвърна лекарят.

— Най-добре вие двамата да отидете с него. Искам да поговоря насаме с Ноеми.

— Няма да… — подхвана Флорънс.

— Искам да остана насаме с нея — повтори рязко Върджил.

Гладката коприна на гласа му се беше превърнала в шкурка.

Тримата тръгнаха да излизат, лекарят промърмори: „Да, още сега“, Флорънс закрачи в сурово мълчание. Франсис излезе последен и затвори бавно вратата на всекидневната, но първо хвърли на Ноеми притеснен поглед.

Върджил напълни чашата, разклати течността и се взря в съдържанието, после отиде при Ноеми и седна на канапето до нея, като я докосна с крак.

— Навремето Каталина ми е казвала, че си много волево същество, но чак сега разбрах каква силна воля имаш — каза той и остави чашата откъм дългата страна на масата. — Братовчедка ти е мекушава, нали? Ти обаче си момиче с характер.

Говореше толкова небрежно, че Ноеми ахна. Сякаш това беше някаква игра и на нея не ѝ беше призляло от притеснение.

— Имай малко уважение — промълви тя.

— Според мен друг трябва да проявява уважение. Това тук е моят дом.

— Съжалявам.

— Изобщо не съжаляваш.

Очите му бяха непроницаеми. Но в тях като че ли се четеше презрение.

— Наистина съжалявам. Опитвах се да помогна на Каталина.

— Странен начин да го показваш. Как смееш постоянно да разстройваш жена ми?

— В какъв смисъл постоянно да я разстройвам? Тя се радва, че съм тук, сама ми го каза.

— Водиш непознати да я преглеждат, после ѝ носиш отрова.

— За Бога! — възкликна Ноеми и се изправи.

Той веднага я сграбчи за китката и я дръпна да седне. Хвана я за превръзката и когато я докосна, Ноеми я заболя и тя се свъси — кожата ѝ сякаш пламна. Върджил вдигна ръкава, видя превръзката и се ухили.

— Пусни ме.

— Това тук доктор Камарильо ли го е правил? Като тинктурата? Той ли беше?

— Не ме докосвай — нареди Ноеми.

Той обаче не я пусна, вместо това се надвеси над нея. Стисна я силно за ръката. Ноеми си помисли, че Хауард прилича на насекомо, а Флорънс — на насекомоядно растение. Докато Върджил Дойл си беше хищник високо в хранителната верига.

— Флорънс е права. Заслужаваш човек да ти удари плесница, за да ти е за урок — промърмори той.

— Дори някой в тази стая да получи плесница, уверявам те, че това няма да съм аз.

Върджил отметна назад глава и се засмя силно и неудържимо, после посегна слепешката към напитката си. Докато вдигаше чашата, няколко тъмни капки от течността паднаха на страничната масичка. От гласа му Ноеми направо подскочи. Но той поне я беше пуснал.

— Ти си луд — каза Ноеми и разтърка китката си.

— Да, полудял от притеснение — отвърна Върджил и изпи на един дъх виното.

Вместо да остави отново чашата на масата, той я метна небрежно на пода. Тя не се счупи, само се търкулна по килима. Но и да се беше счупила, какво? Беше си негова. Върджил можеше да я счупи, ако пожелае. Както всичко в къщата.

— Наистина ли мислиш, че си единствената, която се притеснява какво ще се случи с Каталина? — попита той, както се взираше в чашата. — Предполагам, че да. Когато Каталина писа на семейството ти, какво си помисли — охо, най-после можем да я измъкнем от лапите на този мъж, който само създава неприятности? А сега сигурно си мислиш: „Знаех си аз, че е лош“. Баща ти определено не ме хареса за мъж на братовчедка ти. Докато рудникът работеше, той щеше да се радва, че тя се омъжва за мен. Тогава нямаше да имам цена. Той нямаше да ме смята за недостоен. Сигурно и досега не може да си намери място, че Каталина избра мен, ти също. Е, аз не съм човек, който си прави тънки сметки, аз съм Дойл. Няма да е зле да го помните.

— Не знам защо изобщо повдигаш този въпрос.

— Защото смяташ, че не съм годен за нищо, и тръгна да лекуваш Каталина. Смяташ, че не се грижа за нея както трябва, промъкваш се и зад гърба ми ѝ наливаш в устата някаква помия. Какво си мислеше, че няма да забележим ли? Знаем всичко, което се случва в къщата.

— Тя ме помоли за лекарството. Вече казах на леля ти и на лекаря — и през ум не ми е минавало, че ще се случи такова нещо.