Мексиканска готика

В съня къщата се беше преобразила, но този път не беше от месо и сухожилия. Ноеми вървеше по килим от мъх, по стените бяха плъзнали цветя и увивни растения, гъбите на тънки пънчета сияеха в бледожълто и озаряваха тавана и пода. Гората сякаш беше влязла посред нощ на пръсти в къщата и бе оставила малко от себе си вътре. Докато Ноеми слизаше по стълбите, ръцете ѝ докосваха покритите с цветя перила.

После тръгна по коридор, целия в гъби, които ѝ стигаха чак до бедрата, и се взря в картините, скрити под пластове листа.

В съня знаеше накъде да върви. На гробището нямаше портичка от ковано желязо, която да я посрещне, но защо да има? Това беше времето преди гробището, когато са засаждали по склона на планината градина с рози.

Градина, в нея обаче още не растяха цветя. Цветята още не се бяха хванали. Там, край боровата гора, цареше умиротворение, камъните и храстите бяха обгърнати с мъгла.

Ноеми чу гласове, много силни, после и оглушителен писък, но всичко беше толкова спокойно, толкова застинало, че вдъхна и на нея спокойствие. Ноеми не се уплаши дори когато писъците станаха още по-пронизителни и силни.

Тя излезе на поляна и съгледа жена, легнала на земята. Коремът ѝ беше огромен и издут, тя явно раждаше, което обясняваше писъците. Помагаха ѝ няколко жени, които я държаха за ръката, махаха кичурите коса, паднали на лицето ѝ, нашепваха ѝ нещо. Мъжете държаха свещи, други носеха фенери.

Ноеми забеляза едно малко момиченце — седеше на стол, русата му косица беше завързана на конска опашка. Държеше парче бял плат явно за да повие новороденото. Зад детето седеше мъж, отпуснал върху рамото му ръка с пръстен. Пръстен с кехлибар.

Гледката беше доста нелепа. Жена, която стене и ражда направо върху пръстта, докато мъжът и детето седят на столове с плюшена тапицерия, сякаш гледат театрално представление.

Мъжът почука с пръст по рамото на детето. Веднъж, втори, трети път.

Колко ли бяха седели там, в тъмното? Кога беше започнало раждането? Но скоро щеше да свърши. Вече беше време.

Бременната се вкопчи в ръката на някого и нададе дълъг гърлен стон, после се чу как върху влажната пръст пада плът.

Мъжът стана и се приближи към жената — след като тръгна към нея, хората наоколо се отдръпнаха като разстъпило се море.

Мъжът се наведе бавно и взе внимателно детето, родено от жената.

— Надделя смъртта — каза той.

Но когато мъжът вдигна ръце, Ноеми видя, че той не държи дете. Жената беше родила сива буца плът почти с формата на яйце, покрита с плътна ципа и хлъзгава от кръвта.

Беше тумор. Не оживя. Но пак туптеше едва-едва. Буцата се тресеше и през това време ципата се скъса и се изхлузи. Пръсна се и запрати във въздуха облак златист прашец, от който мъжът вдиша с пълни гърди. Хората, помагали на жената, мъжете със свещите и фенерите, всички, които стояха и гледаха, вдигнали ръце, сякаш за да докоснат златния прашец, който бавно, много бавно се сипеше по земята.

Всички бяха забравили жената и бяха насочили вниманието си единствено към буцата, която мъжът държеше над главата си.

Само малкото момиченце се взираше в разтреперания изтощен силует на земята. Детето се приближи, сложи парчето плат, което държеше, върху лицето на жената, все едно е було на младоженка, и го притисна силно. Жената се гърчеше и не можеше да диша, опита се да одраска детето, но беше останала без сили, а момиченцето продължаваше да притиска с поруменели бузи парчето плат. Докато жената трепереше и не можеше да си поеме дъх, мъжът повтори същите думи:

— Надделя смъртта — каза той и след като вдигна очи, погледна Ноеми.

Именно тогава, когато я погледна, тя си спомни страха, спомни си погнусата и ужаса и се извърна на другата страна. Усещаше в устата си медния вкус на кръв, в ушите ѝ звучеше приглушено жужене.

Когато се събуди, Ноеми стоеше в долния край на стълбището, през стъклописа на прозореца струеше лунна светлина, от която белезникавата ѝ нощница изглеждаше жълта и червена. Часовникът отброи часа, дюшемето изскърца и след като се хвана за парапета, Ноеми се ослуша.

15

Ноеми почука и почака малко, после почака още малко, но не ѝ отвори никой. Тя стоеше пред къщата на Марта и подръпваше притеснена дръжката на дамската си чанта, докато накрая не се призна за победена и не тръгна към Франсис, който я гледаше с любопитство. Бяха оставили колата недалеч от градския площад и се насочиха към нея, макар и Ноеми да му беше казала, че както предния път, може да я изчака там. Франсис обаче отвърна, че ще му дойде добре да се поразходи. Ноеми се зачуди дали не се опитва да я държи под око.

— Явно няма никого в къщата — обясни тя.

— Искаш ли да почакаш?

— Не. Трябва да отскоча и до клиниката.

Той кимна и двамата се отправиха бавно към центъра на Триунфо, където вместо кални пътеки имаше истински път. Ноеми се притесняваше, че е толкова рано и лекарят няма да бъде там, но точно когато стигнаха пред клиниката, иззад ъгъла се показа и Хулио Камарильо.

— Доктор Камарильо! — възкликна тя.