Мексиканска готика

Записвам тези мисли върху хартия, защото това е единственият начин да остана твърда в намерението си. Утре нищо чудно да изгубя смелост, но тези думи би трябвало да ме задържат като с котва към тук и сега. Към сегашния миг. Постоянно чувам гласовете, шепота им. Нощем те сияят. Може би това щеше да бъде поносимо, това място щеше да бъде поносимо, ако не беше той. Нашият господар и повелител. Нашият Бог. Яйце, пукнато от край до край, и мощна змия, която се надига от него с широко разтворена паст. Великото ни наследство, въплътено в кръв и кост, пуснало дълбоки корени. Боговете са нетленни. Ето какво са ни внушавали, ето в какво вярва майка. Но майка не може да ме защити, не може да спаси никого от нас. Всичко е в мои ръце. Независимо дали това е светотатство, убийство или и двете. Той ме наби, когато разбра за Бенито, аз обаче се заклех начаса никога да не посягам на дете и да не изпълнявам неговата воля. Твърдо убедена съм, че тази смърт няма да бъде грях. Това е избавление и моето спасение.

Р.

Р., една-единствена буква за подпис. Рут. Дали това наистина беше страница от дневника на Рут? Ноеми не мислеше, че Каталина ще седне да подправя подобно нещо, нищо че приличаше страховито на обърканото писмо, написано от нея. Но къде ли го беше намерила Каталина? Къщата беше голяма и стара. Ноеми си представи как Каталина върви по затъмнените коридори. Представи си как повдига някоя от разхлабените дъски по пода, под която е скрита част от тайния дневник.

Надвесена над писмото, Ноеми прехапа устна. Който и да прочетеше това късче хартия със зловещите изречения върху него, щеше да повярва и в призраци, и в проклятия, в двете. Тя, разбира се, никога не беше вярвала, че има неща, които вдигат шум нощем. Небивалици и бабини деветини, ето какво си беше казвала. Беше чела „Златната клонка“, беше кимала, докато бе преглеждала главата за прогонване на духове и зли сили, беше разгръщала с любопитство списанието с подробности за връзката между привиденията и болестите в Тонга49 и се беше забавлявала с писмото до редактора на „Фолклор“, където надълго и нашироко се разказваше как някой си бил срещнал дух без глава. Нямаше навика да вярва в свръхестественото.

„Това е доказателство“, беше казала Каталина. Но доказателство за какво? Ноеми остави писмото на масата и го изглади. Прочете го още веднъж.

„Осмисли фактите, глупачко такава“, смъмри се тя и си загриза нокътя. А какви бяха фактите? Че братовчедка ѝ говори за привидение в къщата и за гласове. Рут също описваше гласове. Ноеми не беше чувала гласове, но бе сънувала кошмари и беше ходила насън като сомнамбул, което не беше правила от години.

Човек можеше да стигне до извода, че става дума за три неразумни жени в нервен срив. Едно време лекарите са щели да сложат диагноза „истерия“. Ала Ноеми беше всичко друго, но не и истеричка.

Щом трите не бяха истерички, значи и трите наистина се бяха натъкнали на нещо вътре в къщата. Но дали непременно ставаше дума за нещо свръхестествено? За проклятие? За призрак? Дали нямаше по-разумен отговор? Дали Ноеми не откриваше закономерност там, където такава нямаше? В края на краищата хората правеха това: търсеха закономерности.

Нищо чудно Ноеми да обединяваше в едно три различни истории.

Искаше ѝ се да го обсъди с някого, защото в противен случай щеше да си протрие подметките, докато сновеше напред-назад из стаята. Пъхна листа хартия в джоба на пуловера, грабна газената лампа и тръгна да търси Франсис. От два-три дни той я избягваше — Ноеми предполагаше, че Флорънс е дръпнала и на него конското за задълженията и работата — но не смяташе, че Франсис ще ѝ затръшне вратата под носа, ако тя отидеше при него, още повече че този път нямаше да го моли за услуга. Просто ѝ се искаше да си поговорят. Насърчена, Ноеми отиде при него.

Той ѝ отвори и още преди да я е поздравил, както се полага, Ноеми подхвана:

— Може ли да вляза? Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Пет минути. Моля те!

Той примига разколебан, прокашля се, за да печели време.

— Да. Да, разбира се.