Мексиканска готика

Стените в стаята му бяха покрити с пъстри рисунки и гравюри на растения. Ноеми преброи десетина пеперуди, старателно забодени с карфици и покрити със стъкло, и пет нарисувани с много любов акварела с гъби — имената им бяха написани отдолу със ситни букви. Имаше две библиотеки, пълни с томове с кожена подвързия, и книги, струпани на спретнати купчинки по пода. В стаята като уханието на екзотичен букет се носеше миризмата на стари страници и мастило.

В стаята на Върджил имаше кресла за сядане, а при Франсис — не. Ноеми видя тясното легло с тъмнозелено покривало и горна табла с богата дърворезба с листа и с вездесъщата змия, захапала опашката си, в средата. Имаше и писалище в същия стил, по което бяха струпани още книги. В ъгъла се виждаха празна чаша и чинийка. Франсис явно се хранеше тук. Не използваше масата в средата на стаята.

След като се приближи, Ноеми разбра защо: масата беше отрупана с листове хартия и принадлежности за рисуване. Тя огледа подострените моливи, шишенцата туш и тънкописците. Кутията акварели с четки отстрани. Имаше много рисунки с въглен, други бяха с туш. Ботанически скици, много на брой.

— Рисуваш хубаво — отбеляза Ноеми и докосна отстрани една рисунка на глухарче, после я вдигна с другата ръка към газената лампа.

— Да, рисувам — потвърди Франсис някак учудено. — Опасявам се, че нямам с какво да те почерпя. Изпих си чая.

— Не понасям чая, който правят тук. Ужасен е — отвърна тя, докато оглеждаше друга рисунка, този път на далия. — Навремето се опитвах да рисувам. Струваше ми се, че е логично. Все пак баща ми произвежда багрила и бои. Но не ми се получаваше. Пък и обичам повече снимките. Те улавят нещата в даден момент.

— Но картините разкриват повече. Те улавят същината.

— Освен това си и поет.

Франсис се смути.

— Хайде да седнем — предложи той и след като взе от нея лампата, я сложи на писалището, където вече беше подредил няколко свещи.

На нощното шкафче имаше още една газена лампа почти като нейната, само че по-голяма. Стъклото ѝ беше оцветено в жълто и затова тя обагряше стаята в топли кехлибарени тонове.

Франсис ѝ посочи голямо кресло с метнато на облегалката покривало на сплетени от рози венци и бързо отмести двете книги, които беше оставил на него. Грабна стола при писалището, седна пред Ноеми и след като сплете пръсти, се понаведе леко напред.

— Често ли ходиш в семейното предприятие? — попита той.

— Когато бях малка, ходех в кабинета на баща ми и уж пишех на машината доклади и писма. Но вече не се интересувам толкова от това.

— Не искаш ли да поемеш нещата в свои ръце?

— На брат ми това му харесва. Аз обаче не виждам защо да се занимавам с бои и багрила, въпреки че семейството ми ги произвежда. Или още по-лошо: защо да се омъжвам за наследника на друг производител на бои, за да направим предприятието още по-голямо. Може би искам да правя друго. Може би имам изумителна тайна дарба, която трябва да развивам. Нищо чудно да разговаряш с един от най-добрите антрополози.

— А не с пианистка, която изнася концерти, така ли?

— Защо не и двете — сви тя рамене.

— Разбира се.

Креслото беше удобно, Ноеми харесваше и стаята. Тя се извърна да погледне акварелите с гъби.

— И тези там ли са твои?

— Да, рисувал съм ги преди няколко години. Не са много добри.

— Красиви са.

— Щом казваш — отвърна той с усмивка, явно беше горд.

Лицето му не беше красиво, дори бе някак несъразмерно.

Ноеми харесваше Уго Дуарте, защото той беше голям хубавец, тя си падаше по мъже със стил, които се обличаха добре и знаеха как да те очароват. Но ѝ допадаха и несъвършенството на Франсис, особнячествата му, това, че не беше плейбой и притежаваше ненатрапчив ум.

Той отново беше облечен в кадифеното сако, но нали беше в стаята си, се разхождаше бос и си беше сложил стара смачкана риза. Във вида му имаше нещо мило и съкровено.

Ноеми бе обзета от желанието да се наведе и да го целуне, от чувство, ярко, необуздано и пламенно, както когато искаш да запалиш клечка кибрит. Въпреки това се поколеба. Беше лесно да целунеш някого, когато от това не зависеше нищо, и по-трудно, когато целувката щеше да значи нещо. Ноеми не искаше да усложнява още повече нещата. Не искаше да си играе с Франсис.

— Не си дошла да хвалиш рисунките ми — изрече той, сякаш доловил колебанията ѝ.

Наистина не беше дошла за това. Ни най-малко. Ноеми се прокашля и поклати глава.

— Замислял ли си се някога, че къщата може да е обитавана от духове?

Франсис ѝ се усмихна едва-едва.

— Какви странни неща говориш!

— Със сигурност. Но си имам основателни причини да питам. Та замислял ли си се?

Настъпи мълчание. Франсис бръкна бавно в джобовете си и погледна килима под краката си. Свъси се.

— Няма да ти се присмивам, ако ми кажеш, че си виждал призраци — допълни Ноеми.

— Призраци не съществуват.