Мексиканска готика

Тя грабна лампата и остави Върджил в сумрака.

Когато се върна в стаята си, видя, че е заваляло. Дъждът трополеше по прозореца и явно нямаше да спре скоро. Ноеми се престраши да влезе в банята и огледа ваната. Водата беше студена, парата се беше разсеяла. Тя завъртя рязко крана.

18

Ноеми спеше на пресекулки, страхуваше се да не тръгне отново да се разхожда като сомнамбул. Накрая се унесе.

В стаята се чу как шумоли плат и скърца дъска и уплашена, Ноеми стисна завивката и се извърна към вратата.

Беше Флорънс в поредната строга тъмна рокля и с перлите. Беше влязла неусетно в стаята и носеше в ръце сребърен поднос.

— Какво правиш? — попита Ноеми и седна в леглото.

Устата ѝ беше пресъхнала.

— Време е за обяд — оповести Флорънс.

— Моля?

Нима наистина беше толкова късно? Ноеми стана от леглото и дръпна пердетата. Вътре нахлу светлина. Още валеше. Без тя да забележи, сутрешните часове се бяха изнизали, от изтощение Ноеми се чувстваше съвсем отмаляла.

Флорънс остави подноса с обяда. Наля на Ноеми чаша чай.

— О, не, благодаря — поклати глава Ноеми. — Исках, преди да обядвам, да се видя с Каталина.

— Тя вече стана от сън и пак си легна — обясни Флорънс, докато оставяше чайника. — От лекарствата все ѝ се спи.

— В такъв случай нали ще ми кажеш, когато дойде лекарят? Нали днес го очаквате?

— Днес няма да идва.

— Мислех, че идва всяка седмица.

— Още вали — отвърна безразлично Флорънс. — Няма да дойде в този дъжд.

— Нищо чудно да вали и утре. Все пак сме в дъждовния сезон. Какво става в такъв случай?

— Справяме се и сами, винаги сме се справяли.

Какви ясни и точни отговори на всичко! Ама че работа! Сякаш Флорънс беше написала предварително и запаметила точно какво да казва.

— Много те моля, предупреди ме, когато братовчедка ми се събуди — настоя Ноеми.

— Не съм ти прислужница, госпожице Табоада — отговори Флорънс.

Но в гласа ѝ нямаше враждебност. Тя го съобщаваше като факт.

— Знам го прекрасно, но ти настоя да не ходя без предупреждение при Каталина, а после определяш невъзможни часове. Какво те притеснява? — попита Ноеми.

Осъзнаваше, че е невероятно груба, но искаше спокойната фасада на Флорънс да се пропука.

— В случай че не те устройва, най-добре го обсъди с Върджил.

Върджил. Последното, което Ноеми искаше, беше да обсъжда нещо с Върджил. Тя кръстоса ръце и се взря във Флорънс. Жената също я изгледа много студено, с леко извита уста, в която се долавяше намек за присмех.

— Приятен обяд — заяви в заключение Флорънс, в усмивката ѝ имаше превъзходство, сякаш тя си мислеше, че е спечелила битка.

Ноеми разбърка супата с лъжицата и отпи от чая. Бързо се отказа и от супата, и от чая. Усети, че я заболява глава. Трябваше да хапне нещо, но упорито реши да огледа къщата.

Грабна пуловера и слезе долу. Наистина ли се надяваше да открие нещо? Призраци, които надничат от вратите? И да имаше призраци, те я избягваха.

Стаите със заметнати с чаршафи мебели изглеждаха зловещо, както и оранжерията с повехналите растения. Те не разкриваха нищо, само създаваха усещането за лека потиснатост. Накрая Ноеми потърси убежище в библиотеката. Дръпна пердетата — да е светло.

Погледна надолу към кръглия килим със змията, която беше забелязала при първото си посещение, и я обиколи бавно. В съня ѝ също имаше змия. Излизаше от яйце. Не, от плодното тяло на гъба. Ако сънищата значеха нещо, какво ѝ казваше този сън?

Е, Ноеми беше повече от сигурна, че не е нужно да звъни по телефона на психоаналитик, за да определи, че в съня има сексуален подтекст. Влаковете, които минават през тунели, съдържат ясна метафора, благодаря, господин Фройд, и гъбите като фалоси, които се подаваха от пръстта, явно служеха за същото.

Върджил Дойл се бе опълчил срещу нея.

Това вече не беше метафора, това си беше голата истина.

Тя потрепери при спомена за него, за ръцете му по косата ѝ, за устните му върху нейните. Но в спомена нямаше нищо приятно. Той беше студен и притеснителен и Ноеми се извърна към лавиците в библиотеката, за да затърси трескаво сред томовете книга, която да почете.

Грабна напосоки две и се върна в стаята си. Застана на прозореца и както си гризеше нокътя, загледа навън, после реши, че е много нервна и ѝ се пуши. Намери цигарите, запалката и чашката с полуголите купидони, която използваше за пепелник. Всмукна от дима и седна на леглото.

Не си беше направила труда дори да прочете заглавията на книгите, които беше взела. „Наследствеността. Закони и факти, приложени към усъвършенстването на човека“. Другата книга беше по-интересна — за древногръцката и римската митология.

Ноеми я отвори и видя по първата страница едва доловимите тъмни следи от мухъл. Разлисти внимателно страниците. Вътрешните бяха почти непокътнати, само тук-там по ъглите се чернееха малки петънца. Заприличаха ѝ на знаците от морзовата азбука. Природата, която пише по хартията и кожата.