Мексиканска готика

Както държеше цигарата в лявата си ръка, Ноеми изтръска пепелта в чашката, която беше оставила на масичката отстрани. В книгата ѝ съобщаваха, че златокосата Персефона е била похитена от Хадес, който я е отвлякъл в подземния свят. Там тя изяла няколко зрънца нар, които я приковали навеки към неговия свят на сенките.

В книгата имаше и рисунка как точно Персефона е била похитена от бога. Косата ѝ беше окичена с цветя, някои бяха паднали на земята, гърдите ѝ бяха голи. Хадес я беше сграбчил изотзад и я държеше здраво. Персефона беше вдигнала едната си ръка и беше застинала като в несвяст, устните ѝ бяха отворени за вик. Върху лицето ѝ се четеше ужас. Богът гледаше право напред.

Ноеми затвори рязко книгата и след като се извърна на другата страна, погледът ѝ падна върху ъгъла на стаята, където по розовия тапет се чернееше мухъл. И докато го гледаше, мухълът се размърда.

Господи, каква беше тази зрителна измама?

Ноеми седна на леглото и грабна завивката с едната ръка, в другата още държеше цигарата. Изправи се бавно и без да мига, тръгна към стената. Мухълът, който не спираше да се движи, сякаш я беше омагьосал. Той образуваше необуздани произволни шарки, които приличаха на калейдоскоп и мърдаха, променяха се. Но това тук не бяха парченца стъкло, отразени в огледала, а органична лудост, от която мухълът се гънеше и се усукваше, образуваше въртопи и гирлянди, разпадаше се и пак изникваше.

В него имаше и цвят. На пръв поглед изглеждаше черен и сив, но колкото повече го гледаше Ноеми, толкова повече различаваше златистите отблясъци в някои части. Златисти, жълти и кехлибарени, те ту помътняваха, ту се засилваха, образуваха нови шарки с изумителна симетрична красота.

Ноеми се пресегна, сякаш искаше да докосне частта от стената, поразена от мухъла. Той като че ли се уплаши от ръката ѝ и се дръпна. После май размисли. Затуптя, шупна като кипнал катран и я повика с дълъг тънък пръст.

В стените се бяха спотаили хиляди пчели и тя ги чу как жужат, докато се приближаваше сънено с намерението да плъзне устни по мухъла. Смяташе да прокара ръце по трепкащите златисти шарки, които вероятно бяха с дъх на пръст и на зеленина, на дъжд и които щяха да ѝ разкрият хиляди тайни.

Мухълът туптеше с ритъма на сърцето ѝ, сякаш имаха с Ноеми един пулс, и устните ѝ се разтвориха.

Забравената цигара, която тя още държеше, я опари по кожата и Ноеми я пусна с писък. Наведе се бързо и я вдигна от пода, после я метна в импровизирания пепелник.

Обърна се да погледне мухъла. Той не помръдваше. По стената нямаше друго, освен стар мръсен тапет и тя изобщо не се беше променила.

Ноеми се втурна към банята и затвори вратата. Хвана се отстрани за мивката, за да не залитне. Краката ѝ се подкосяваха и в паниката си тя помисли, че ще припадне.

Пусна чешмата и си наплиска лицето със студена вода — не искаше да допусне да изгуби съзнание, каквото и да ѝ струваше това. Поемаше си отново и отново дълбоко въздух.

— По дяволите — прошепна Ноеми, както се държеше с двете ръце за мивката.

Вече не ѝ се виеше свят. Но тя нямаше намерение да се връща там. Поне засега. Докато не се увери, че… докато не се увери в какво? Че вече не халюцинира? Че не полудява?

Плъзна едната си длан около врата и огледа другата. Беше се изгорила между показалеца и средния пръст, където беше държала тлеещата цигара. Трябваше да намери мехлем.

Отново се наплиска с вода и допряла върховете на пръстите си до устата, се погледна в огледалото.

Някой почука силно и Ноеми подскочи.

— Там ли си? — попита Флорънс.

Още преди Ноеми да е отговорила, жената отвори вратата.

— Дай ми малко време — пророни Ноеми.

— Защо пушиш, при положение че е забранено?

Ноеми вдигна рязко глава и се свъси на безсмисления въпрос.

— Така ли? Според мен по-важният въпрос е какво, по дяволите, става в тази къща — каза тя.

Не крещеше, но и не говореше спокойно.

— Какъв език! Внимавай какво приказваш, малката!

Ноеми тръсна глава и спря чешмата.

— Искам да видя Каталина — още сега!

— Как смееш да ми се разпореждаш! Върджил ще дойде всеки момент и тогава вече…

Ноеми сграбчи Флорънс за ръката.

— Виж какво…

— Пусни ме!

Ноеми я стисна още по-силно и Флорънс се опита да я изтласка.

— Какво става тук? — попита Върджил.

Стоеше на прага и ги гледаше с любопитство. Беше със същото раирано сако, както и в съня на Ноеми. Тя трепна. Явно го беше виждала с него и преди и затова го бе сънувала с него, но тази подробност не ѝ хареса. В нея действителност и въображение се сливаха в едно. Ноеми се притесни и пусна Флорънс.

— Както винаги, нарушава правилата — обясни Флорънс и си приглади старателно косата, макар и да не се налагаше. Сякаш от краткия им сблъсък прическата ѝ се беше развалила. — Само създава неприятности.

— Какво правиш тук? — попита Ноеми и кръстоса ръце.

— Ти изпищя и затова дойдох да видя какво става — обясни Върджил. — Предполагам, че пак по тази причина тук е и Флорънс.

— Точно така — потвърди жената.

— Не съм викала никого.

— И двамата те чухме — настоя Флорънс.