Мексиканска готика

— На мен не ми трябва причина.

Щеше да се върне. Да, точно така. А и да не си тръгнеше, можеше да отиде на гарата и да пише на баща си — и това не беше малко. Светът около нея сякаш се срутваше, потъваше в хаос, сънищата нахлуваха и в часовете, когато Ноеми беше будна. Ако успееше да се измъкне оттук, ако обсъдеше странните си изживявания във Високото място с доктор Камарильо, може би отново щеше да се чувства както преди. Камарильо може би дори щеше да е в състояние да ѝ помогне да проумее какво точно се случва и какво да прави. Въздух. Ноеми имаше нужда от свеж въздух.

— Разбира се, че не ти трябва. Но няма как да те закараме в този дъжд. Обясних ти, пътищата са опасни.

Ноеми виждаше капките дъжд, които барабаняха по стъклописа на втората площадка.

— В такъв случай ще сляза пеша.

— Ще влачиш куфара в калта ли? Или смяташ да го използваш за лодка и да се спуснеш с него? Не ставай за смях — каза Върджил. — Днес сигурно ще спре да вали, утре сутрин можем да се опитаме да те закараме. Това достатъчно ли е?

Сега, след като Върджил се беше съгласил да я свали до града, Ноеми успя да си поеме въздух и разхлаби хватката на ръцете си. После кимна.

— Ако наистина ни напускаш утре, вечеряй с нас за последно — заяви Върджил и след като махна ръка от нимфата, погледна към коридора, по посока на трапезарията.

— Чудесно. И искам да поговоря с Каталина.

— Разбира се. Нещо друго? — попита той.

— Няма друго — отвърна Ноеми.

Не беше лъжа, но тя пак избягваше погледа му и за миг продължи да стои неподвижно, не знаеше дали Върджил ще я последва и във всекидневната. Но и да стоеше на едно място, това нямаше да ѝ помогне особено.

Тя закрачи.

— Ноеми! — повика я Върджил.

Тя спря и се обърна да го погледне.

— Много те моля, недей да пушиш, неприятно ни е — каза той.

— Не се притеснявай — отвърна Ноеми, после си спомни как се е опарила с цигарата и си погледна пръстите.

Но червената рана я нямаше. От нея не беше останала и следа.

Ноеми вдигна другата си ръка, решила, че вероятно не помни добре коя точно от двете е наранила. И там нямаше нищо. Тя разкърши пръсти и забърза с кънтящи стъпки към всекидневната. Стори ѝ се, че е чула как Върджил се смее тихо, но не беше сигурна. Вече не беше сигурна в нищо.

19

Ноеми си прибра багажа в куфарите бавно, с усещането, че е предателка — колебаеше се дали да си тръгва. Да. Не. Дали не трябваше да остане? Наистина не искаше да оставя Каталина сама. Но беше казала, че отива в града, и беше много важно да си прочисти главата. Реши да не се прибира в Мексико Сити. Вместо това щеше да отиде в Пачука, където щеше да пише на баща си и да намери добър лекар, готов да я придружи до Високото място. Семейство Дойл едва ли изгаряха от желание да го допуснат, но пак беше по-добре от нищо.

Насърчена от плана си за атака, тя приключи с багажа и се отправи към трапезарията. Тъй като това бе последната ѝ вечер в къщата и тя не искаше да изглежда разгромена или обезсилена, облече една от роклите, с които ходеше на партита. Беше от бежов тюл с бродерия и със златисти шарки, с жълта лента на талията и силно вталена от кръста нагоре. Роклята не беше разкроена, както Ноеми обичаше, но пак ѝ стоеше чудесно и беше точно като за такава вечеря.

Семейство Дойл явно се бяха ръководили от същата мисъл и смятаха момента за важен, едва ли не за тържествен. Масата беше с бяла жакардова покривка, по нея бяха наслагани сребърни свещници със запалени свещи. По случай заминаването на Ноеми бяха вдигнали забраната за разговори, макар че точно тази вечер тя предпочиташе да се наслаждава на тишината. Нервите ѝ още бяха опънати до скъсване след странните халюцинации, които беше получила. Още се питаше какво е причинило необичайното изживяване.

Заболя я глава. Ноеми реши, че е от виното. То беше силно, но и много сладко и вкусът му се задържаше по небцето.

От неприятната компания нещата се усложняваха още повече. Ноеми трябваше да се преструва и поне още малко да се държи сърдечно, но търпението ѝ вече се изчерпваше. Върджил Дойл беше грубиян, Флорънс не беше по стока от него.

Ноеми погледна към Франсис. До нея седеше единственият член от семейство Дойл, когото тя ценеше. Клетият Франсис. Тази вечер имаше доста нещастен вид. Ноеми се запита дали именно той ще я закара на сутринта до града. Надяваше се, че да. Така щяха да имат време да поговорят насаме. Можеше ли да разчита на Франсис да се грижи вместо нея за Каталина? Беше длъжна да помоли за помощ.

Франсис също я погледна набързо. Той тъкмо отвори уста, за да ѝ прошепне нещо, когато го прекъсна силният глас на Върджил.

— След вечеря ще се качим горе, разбира се.

Ноеми вдигна глава. Погледна Върджил.

— Моля?

— Казах, че баща ми очаква да го посетим след вечеря. За да се сбогува с теб. Нали не възразяваш да се отбиеш за малко в стаята му?

— И през ум не ми е минавало да си тръгвам, без да съм казала довиждане — отвърна Ноеми.

— И въпреки това само преди няколко часа изрази на всеослушание желанието си да отидеш в града — заяви доста хапливо Върджил.