Читаем Мексиканска готика полностью

Беше ужасно, ужасно и Ноеми си помисли, че Хауард е труп, който вече се разлага, той обаче беше жив. Гърдите му ту се надигаха, ту се смъкваха и той дишаше.

— Приближи се — прошепна в ухото ѝ Върджил и я стисна за ръката.

От стъписване Ноеми не можеше да помръдне, но сега, след като усети как Върджил я хваща здраво, се опита да го отблъсне и да хукне към вратата. Той я издърпа обратно толкова силно, че още малко, и щеше да ѝ счупи костите, и макар да се задъха от болка, Ноеми продължи да се съпротивлява.

— Ела да ми помогнеш — каза Върджил и погледна Франсис.

— Пусни ме! — изпищя Ноеми.

Франсис не се приближи, но Флорънс я сграбчи за другата ръка и двамата с Върджил я завлякоха при горния край на леглото. Тя се завъртя и успя да изрита нощното шкафче, порцелановото нощно гърне падна на пода и се счупи.

— Застани на колене — нареди ѝ Върджил.

— Не — отсече Ноеми.

Избутаха я на пода, Върджил впи пръсти в плътта ѝ и обви с ръка врата ѝ.

Хауард Дойл завъртя глава върху възглавницата и погледна Ноеми. Устните му бяха отекли като крака, бяха покрити целите със спечени рани, надолу по врата му на тънка струйка течеше нещо черно, изцапало чаршафите. Именно от него идваше зловонието в стаята, толкова силно, че още малко, и Ноеми щеше да повърне.

— Господи — простена тя и се помъчи да се изправи и да се изплъзне, но Върджил я стискаше като с метално менгеме през врата и я тикаше още по-близо до стареца.

Той се беше надигнал в леглото, беше се обърнал и беше протегнал слаба ръка, беше се вкопчил с пръсти в косата на Ноеми и я придърпваше заедно с Върджил към себе си.

Тя беше толкова отвратително близо, че видя ясно цвета на очите му. Те не бяха сини. Цветът беше разводнен от ярка златиста ципа, наподобяваща точици разтопено злато.

Хауард Дойл ѝ се усмихна, оголил почернели зъби, а после долепи устни до нейните. Ноеми усети в устата си езика му, след това и слюнката, която ѝ прогори гърлото, докато старецът се притискаше към нея и Върджил я държеше да не мърда.

След няколко дълги мъчителни минути я пусна и Ноеми успя да си поеме дъх и да се обърне на другата страна.

Затвори очи.

Усещаше някаква лекота, мислите ѝ бяха разпилени. Беше замаяна. „Божичко — каза си, — Божичко, ставай и бягай.“ Повтаряше го отново и отново.

Погледът ѝ беше размътен, но когато се огледа, Ноеми видя, че е в пещера. Там имаше хора. Някой подаде на един мъж чаша и той отпи от нея. Гнусната течност прогори устата му и той замалко да припадне, но другите се засмяха и го потупаха приятелски по рамото. Когато беше пристигнал на това място, те не се бяха държали чак толкова дружелюбно — за тях той беше чужд човек. Бяха уплашени, и с основание.

Мъжът беше рус, със сини очи. Приличаше на Хауард, на Върджил. В овала на лицето, в носа. Но от дрехите и обувките му, от всичко в него и в мъжете в пещерата се разбираше, че е живял в друга епоха.

„Къде ли е това?“, помисли Ноеми. Но ѝ се виеше свят и шумът на морето я разсейваше. Тази пещера, дали океанът беше наблизо? В пещерата беше тъмно, един от мъжете държеше фенер, но светлината му беше оскъдна. Другите продължаваха да се шегуват, а двама помогнаха на русия да стане. Той се препъна.

Не се чувстваше добре, но те нямаха вина. Мъжът отдавна беше болен. Лекарят му беше казал, че няма лек за него. Че няма надежда, Дойл обаче бе продължил да се надява.

Дойл. Точно така, това беше той. Ноеми беше с Дойл.

Дойл бе на смъртен одър и в отчаянието си беше намерил пътя дотук в търсене на лек за онези, за които лек няма. Вместо да тръгне на поклонение по светите места, беше дошъл в тази ужасна пещера.

Те, тези хора, не го харесваха, ала бяха бедни, а той носеше тежка кесия със сребро. Той, разбира се, се опасяваше да не му прережат гръкляна и да му вземат среброто, но какво друго му оставаше? Единственото, което можеше да стори, бе да обещае, че стига да спазят обещанието си, ще има още сребро.

Парите, разбира се, не бяха всичко. Той беше наясно с това. Хората признаваха, че ги превъзхожда. Вероятно по навик. От устата им току се отронваше „Боже мой“, въпреки че бяха от най-изпадналата прослойка.

Перейти на страницу:

Похожие книги