Мексиканска готика

Ноеми тръгна след жената по коридорите и слезе пак заедно с нея по стълбището. Флорънс не ѝ каза нищо, през цялото време Ноеми вървеше две крачки след нея, но щом слязоха на долния етаж, се спусна към входната врата. Притесняваше се да не би да са я заключили, ала дръжката поддаде и тя изскочи в мъгливата утрин. Мъглата беше гъста, но на Ноеми това не ѝ пречеше. Тя се втурна слепешката към нея.

По тялото я зашиба висока трева и роклята ѝ се закачи в нещо. Ноеми чу как тя се разпаря, но я издърпа и продължи нататък. Ръмеше ситен дъждец, от който косата ѝ се навлажни. Но и да гърмеше, и да се святкаше, и да валеше град, това нямаше да я спре.

Все пак Ноеми спря. Изведнъж беше останала без дъх и дори когато спря и се помъчи да се успокои, пак не успя да си поеме въздух. Имаше чувството, че някой я души, и се подпря със стон на едно дърво с ниски клони, които я одраскаха по слепоочието, затова Ноеми изсъска, пипна се по главата и усети под върховете на пръстите си кръв.

Трябваше да върви по-бавно, да гледа къде стъпва, но мъглата беше гъста и Ноеми пак трудно си поемаше дъх. Тя се подхлъзна, строполи се на земята и си изгуби обувката. Уж беше там, а след миг вече я нямаше.

Ноеми се помъчи да се изправи, но не намери сили — още усещаше безпощадния натиск върху гърлото си. Успя да се закрепи на колене. Затърси слепешката изчезналата обувка, но накрая се отказа. Все едно къде беше. Ноеми изхлузи и другата обувка.

Боса, щеше да продължи нататък боса. Стисна втората обувка в ръка и се опита да помисли. Мъглата беше забулила всичко. Дърветата, храстите и къщата. Ноеми нямаше представа в коя посока да поеме, но чуваше как тревата шуми и беше сигурна, че някой върви към нея.

Още не можеше да диша, гърлото ѝ пламтеше. Тя се задави в опит да напълни дробовете си с въздух. Заби пръсти в мократа пръст и след като се изправи, се завлече нататък. Четири, пет, шест крачки, преди да се препъне отново и да застане на колене.

Сега вече беше късно. От мъглата изникна висок тъмен силует, който се надвеси над нея. Тя вдигна ръце, за да го изтласка, но безуспешно. Мъжът се наведе и я грабна като парцалена кукла, а Ноеми поклати глава.

Заудря напосоки с обувката по лицето му и той изсумтя ядосано. Пусна я да падне в калта. Ноеми се издърпа напред, готова, ако се наложи, да запълзи, но всъщност не беше причинила болка на мъжа и той я придърпа в ръцете си.

Понесе я обратно към къщата, а тя не можеше дори да възрази: от боричкането гърлото ѝ като че ли се беше запушило окончателно и сега Ноеми не можеше изобщо да си поеме въздух. За капак видя и колко близо е къщата — Ноеми беше изминала само няколко метра и после се беше свлякла на земята.

Видя верандата, входната врата отпред и се извърна да погледне мъжа.

Върджил. Той отвори вратата и я понесе нагоре по стълбището. Отстрани на кръглия прозорец със стъклописа в горния край имаше тъничка змия. Ноеми не я беше забелязвала дотогава, сега обаче образът беше съвсем ясен: змия, захапала опашката си.

Те влязоха в стаята ѝ, после и в банята. Върджил я положи предпазливо във ваната и Ноеми ахна, когато той пусна крана и ваната започна да се пълни.

— Събличай ги тези дрехи и се почисти — каза той.

Задъхването беше изчезнало. Сякаш някой бе превключил електрически ключ. Но сърцето ѝ пак биеше като обезумяло и тя погледна Върджил с леко отворена уста, както се държеше отстрани за ваната.

— Ще настинеш — добави непринудено той и се пресегна, сякаш за да разкопчае горното копче на роклята ѝ.

Ноеми го шляпна по ръката и стисна яката на роклята.

— Недей! — изкрещя тя и думата като че ли проряза езика ѝ така, че я заболя.

Той се подсмихна развеселен.

— Ти си си виновна, Ноеми. Сама реши да се потъркаляш в калта и дъжда, сега се измий. Събличай се, докато не съм те принудил — каза Върджил.

В гласа му нямаше заплаха, той говореше много овладяно, но върху лицето му се беше изписала гневна враждебност.

Тя разкопча с треперещи ръце копчетата и след като съблече роклята, я намачка на топка и я метна на пода. Остана само по бельо. Помисли, че това унижение ще му е достатъчно, но той се облегна на стената и понавел глава, я загледа.

— Е? — каза. — Мръсна си. Съблечи всичко и се измий. Виж на какво прилича косата ти.

— Първо излез от банята.

Върджил грабна трикраката табуретка и седна най-невъзмутимо.

— Няма да ходя никъде.

— Аз пък няма да се събличам гола пред теб.

Върджил се наведе, сякаш се канеше да сподели с нея някаква тайна.

— Мога да те принудя да ги махнеш тези дрехи. Няма да ми отнеме и минута и ще те заболи. Но можеш да се съблечеш и сама като добро момиче.

Говореше сериозно. Ноеми още се чувстваше замаяна и водата беше много гореща, но тя си свали бельото и го метна встрани, в ъгъла на банята. Взе сапуна, оставен в порцеланова чинийка, и си насапуниса косата, ръцете и дланите. Поля се бързо, за да махне сапунената пяна.

Върджил беше спрял водата и се беше подпрял с левия лакът отстрани на ваната. Пак добре, че гледаше пода, а не нея, явно се задоволяваше да съзерцава плочките. Той разтърка с пръсти устата си.