Мексиканска готика

Дойл можеше да бъде бог и без да се подчинява на обвитите им в тайнственост глупави правила.

Дойл беше бог.

Дойл съществуваше, не се предаваше.

Дойл винаги е.

Чудовища. Monstrum52, а, за такъв ли ме мислиш, Ноеми?

— Достатъчно ли се нагледа, любопитно момиче? — попита Дойл.

Играеше на карти в ъгъла на стаята ѝ. Тя се взря в сбръчканите му ръце, в пръстена с кехлибара върху показалеца, който проблясваше ярко на свещите, докато Дойл размесваше картите. Той вдигна глава да я погледне. Тя пак се вторачи в него. Беше сегашният Дойл. Хауард Дойл, сгърбен, задъхан. Той сложи долу три карти и ги обърна внимателно. Вале с шпага и жокер с монета в ръката. През тънката риза, с която Дойл беше облечен, Ноеми видя черните циреи, осеяли гърба му.

— Защо ми показваш това? — попита тя.

— Показва ти го къщата. Къщата те обича. Приятно ли ти е, че сме толкова гостоприемни? Искаш ли да поиграеш с мен? — попита той.

— Не.

— Жалко — каза Дойл и показа и третата карта: празна купа. — Накрая все пак ще се откажеш от себе си. Вече си като нас, вече си от семейството. Но не го знаеш.

— Изобщо не ме плашиш, мръсно чудовище такова, с тия твои сънища и номера. Това не е истинско и ти никога няма да ме задържиш тук.

— Наистина ли го мислиш? — попита той и циреите замърдаха по гърба му. На пода под него закапа струйка течност, черна като мастило. — Мога да те накарам да правиш каквото поискам.

Дойл пукна с дълъг нокът една от гнойните пъпки по ръцете си и я притисна към сребърна чаша — приличаше на бокала върху картата, която държеше, — така че тя да се напълни с гнусната течност.

— Пийни — подкани той и за миг Ноеми изпита непреодолимо желание за пристъпи напред и да отпие една глътка, после обаче крайниците ѝ се вцепениха от погнуса и тревога.

Той се усмихна. Опитваше се да ѝ покаже каква огромна власт има, че дори насън именно той е господарят.

— Ще те убия, щом се събудя. Само ми дай възможност и ще те убия — зарече се Ноеми.

Нахвърли му се, заби пръсти в плътта му, изви тънкия му врат. Беше като пергамент, скъса се под ръцете ѝ и се показаха мускули и кръвоносни съдове. Дойл ѝ се ухили с жестоката усмивка на Върджил. Той беше Върджил. Ноеми натисна още по-силно, но той я отблъсна, допря палец до устните и зъбите ѝ.

Франсис я погледна с разширени от болка очи и с ръка, която се плъзна надолу. Ноеми го пусна и се отдръпна. Франсис отвори уста, за да ѝ се примоли, и от пастта му изпълзяха стотици личинки.

Червеи, стебла, змията се надигна в тревата и се омота около врата на Ноеми.

Щеш, не щеш, си наша. Наша си и си една от нас.

Ноеми се помъчи да я махне от себе си, но тя се усука още по-здраво, заби се в плътта ѝ и отвори уста, за да я погълне цялата. Ноеми впи нокти в змията, а тя прошепна:

— Et Verbum caro factum est.

Но се чу и женски глас, който нареди:

— Отвори очи.

„Трябва да го запомня — помисли тя. — Трябва да запомня да отворя очи.“

21

Дневна светлина. Ноеми не помнеше някога да е била по-благодарна за такава обичайна гледка: въодушеви се от сноповете светлина, които се процеждаха иззад пердетата. Дръпна ги и долепи длани до прозореца. Опита да отвори вратата. Както и очакваше, беше заключено.

Бяха ѝ оставили поднос с храна. Чаят беше изстинал и Ноеми не посмя да отпие от него — не знаеше какво има вътре. Не се престрашаваше да вземе дори препечената филия. Отхапа малко от коричката и пийна вода от чешмата в банята.

Но ако спорите на гъбата се носеха във въздуха, не беше ли все едно? Тя така и така ги вдишваше. Гардеробът беше отворен и Ноеми видя, че са изпразнили куфара ѝ и са върнали дрехите по закачалките.

Беше студено, затова тя си облече карираната рокля с дълъг ръкав, с бяла кръгла якичка и с маншети, и те бели. Беше топла, въпреки че Ноеми не обичаше карета. Дори не помнеше да е слагала роклята в багажа, но сега беше доволна, че ѝ е подръка.

След като се среса и си обу обувките, още веднъж опита да отвори прозореца, но той не помръдна. Вратата също. Сред приборите, които ѝ бяха оставили, имаше лъжица, но тя нямаше да ѝ помогне. Точно когато Ноеми се питаше дали все пак не може да отвори с нея вратата, в ключалката се завъртя ключ и на прага застана Флорънс. Както обикновено, изглеждаше много подразнена, че вижда Ноеми. Онзи ден чувството беше напълно споделено.

— Какво си намислила, да се умориш от глад ли? — попита Флорънс, след като видя подноса при вратата, до който Ноеми не се бе и докоснала.

— След всичко, което се случи, не бих казала, че имам апетит — отвърна безизразно Ноеми.

— Трябва да се храниш. При всички положения Върджил иска да те види. Чака в библиотеката. Ела с мен.