Мексиканска готика

— Става — отсъди Флорънс. — Ти също ставаш — добави презрително.

— Ако съм ти толкова неприятна, защо не помолиш мило чичо си да отмени сватбата?

— Не ставай за смях. Мислиш, че ще се откаже ли? Голям апетит му се е отворил — отвърна тя и докосна една от къдриците на Ноеми.

Върджил също я беше пипал по косата, но при него това имаше друго значение. Флорънс я оглеждаше.

— Годност, ето какво повтаря той. Добра наследственост и качество на кръвта. — Флорънс пусна косата на Ноеми и я изгледа сурово. — Мъжете са си похотливи, какво да ги правиш. Той просто иска да те има — като пеперуда в колекцията си. Поредното красиво момиче.

Мери сгъваше безмълвно булото, докосваше го така, сякаш е безценно съкровище, а не съсипано парче плат на петна.

— Един Бог знае какъв изроден ген се е заселил в тялото ти. Чужд човек си ти, от раса, лишена от хармония — продължи Флорънс и метна обувките на леглото. — Но къде ще ходим, трябва да го приемем. Така каза той.

— Et Verbum caro factum est — отвърна по инерция Ноеми, беше си спомнила израза.

Той беше повелител, жрец и отец, всички бяха негови чеда и последователи, които му се подчиняваха слепешката.

— Е, поне се учиш — отсече Флорънс и се подсмихна.

Ноеми не отговори, вместо това се заключи отново в банята и смъкна роклята. Облече своите дрехи и остана доволна, че жените са прибрали роклята в кутията и са излезли безмълвно.

Облече и дебелия пуловер, подарък от Франсис, и си бръкна в джоба — стисна запалката и намачкания пакет цигари, които напоследък криеше там. Щом докосна тези неща, се почувства по-спокойна — те ѝ напомняха за дома. От мъглата навън не се виждаше нищо, Ноеми беше хваната като в капан между стените на Високото място и не беше никак трудно да забрави, че е дошла от друг град и не знае дали някога ще го види отново.

След малко дойде Франсис. Донесе подноса с вечерята и бръснача, увит в носна кърпа. Ноеми се пошегува, че това е страхотен сватбен подарък, и той се засмя. Докато тя се хранеше с подноса върху скута си, двамата седяха един до друг на пода, Франсис успя да пусне още някоя и друга шега и Ноеми се засмя.

Веселото им настроение беше пометено от далечен неприятен стон. От звука по къщата сякаш премина тръпка. Той беше последван от още стонове, после от тишина. Ноеми беше чувала и друг път такива стонове, но днес вечерта те звучаха особено ясно.

— Скоро той ще се пресели в друго тяло — подхвана Франсис, сякаш прочел въпроса в очите ѝ. — Тялото му се разпада. След деня, когато Рут го простреля, така и не се възстанови напълно, пораженията бяха ужасни.

— Защо досега не се е преселил в друго тяло? Още когато са го ранили? — попита Ноеми.

— Не е могъл. Не е имало ново тяло, в което да се всели. Трябва му тяло на голям човек. С мозък, който вече да е зрял. Двайсет и четири-пет години, това е времето, когато може да се превъплъти. Върджил е бил съвсем невръстен. Флорънс е била малко момиче, пък и да е била по-голяма, той никога няма да се прехвърли в женско тяло. Затова е протакал, а тялото му се е върнало лека-полека към някакво подобие на здраве.

— Но е могъл да се превъплъти веднага щом Върджил е навършил двайсет и четири-пет, а не да продължава да стои в тялото на старец.

— Всичко е свързано. Къщата, гъбата, която расте навсякъде из нея, хората. Нараниш ли семейството, нараняваш и гъбата. Рут нанесе поражения върху самата тъкан на живота ни. Възстановявал се е не само Хауард, възстановявало се е всичко. Но сега е достатъчно силен и ще умре, тялото му ще даде плод и той ще започне нов цикъл.

Ноеми си представи как раните по къщата се покриват с белези, как тя диша бавно и между дъските тече кръв. Това ѝ напомни на един от сънищата ѝ, в който стените туптяха.

— Ето защо няма да дойда с теб — продължи Франсис, докато си играеше с приборите — въртеше между пръстите си една от вилиците, после я остави, готов да грабне подноса и да излезе. — Всички сме свързани помежду си и ако избягам, те ще разберат, може дори да ни проследят и да ни намерят с лекота.

— Но не можеш да останеш тук. Какво ще ти причинят?

— Вероятно нищо. Пък и да ми причинят, това вече не те засяга. — Той стисна подноса. — Чакай да отнеса това и да…

— Едва ли говориш сериозно — прекъсна го Ноеми, после грабна подноса, остави го на пода и го избута встрани.

Франсис сви рамене.

— Събирам провизии за теб. Каталина се опита да избяга, но не се беше подготвила добре. Две газени лампи, компас, карта, може би две дебели якета, за да стигнеш пеш до града, без да премръзнеш. Трябва да мислиш за себе си и за братовчедка си. Не за мен. Аз не съм толкова важен. Истината е, че друг свят не познавам.

— Дървото, стъклото и покривът не могат да съставляват свят — възрази Ноеми. — Ти не си орхидея, която расте в парник. Няма да допусна да останеш тук. Взимай любимите си рисунки, любимата си книга или каквото решиш, идваш с нас.

— Това място ти е чуждо, Ноеми. А на мен не. Какво ще правя извън него? — попита той.

— Каквото пожелаеш.