Мексиканска готика

Разговорът беше накъсан и въпреки това бе по-смислен от другите пъти, когато Ноеми беше общувала с момичето. Всъщност за пръв път ѝ се струваше, че разговаря с истински човек, а не с бледо копие, направено под индиго. Но Рут беше точно това, нали? Избледняло копие на ръкопис, който отдавна е бил унищожен. Човек не можеше да вини Рут за това, че говори несвързано, че мърмори, че вдига и сваля фенера отново и отново, като кукла, навита с ключе.

— Да, виждала си ме из къщата — потвърди Ноеми и хвана леко за ръката Рут, за да спре движението. — Трябва да ти задам един въпрос и се надявам, че имаш отговор. Колко силна е връзката между семейството ти и къщата? Може ли човек от рода Дойл да си тръгне оттук и да не се върне никога? — попита тя, защото още си мислеше какво ѝ е казал Франсис.

Рут понаклони глава и погледна Ноеми.

— Баща ми е всесилен. Разбра, че нещо не е наред, прати майка да ме спре… и другите, другите и тях. Опитах се да мисля трезво. Записах на хартия плана си, съсредоточих се върху думите.

Страницата от дневника. Като средство да закрепи намеренията си. Това ли беше ключът към мрака? Така ли човек можеше да го изиграе? Като се съсредоточи върху заповеди и указания и се остави те да го направляват?

— Рут, човек от рода Дойл може ли изобщо да си тръгне от къщата?

Рут вече не я слушаше, очите ѝ бяха изцъклени. Ноеми стоеше точно пред нея.

— Не си ли мислила да избягаш? С Бенито?

Младата жена примига и кимна.

— Да — пророни тя. — Ти може би ще успееш. И аз си мислех, че мога. Но е по-силно от мен. В кръвта е.

Като при цикадите, за които ѝ беше разказал Франсис. „Ако се налага, ще го изнеса на ръце“, помисли тя и се изпълни с решимост, въпреки че думите на Рут не ѝ вдъхнаха твърдата увереност, от която се нуждаеше. Поне съществуваше възможност Франсис да бъде изтръгнат от хватката на Хауард Дойл и прословутата му къща.

— Тук е тъмно, нали? — каза Рут и погледна нагоре към небето. Нямаше звезди, луна. Само мъгла и нощ. — Вземи — подаде тя фенера на Ноеми.

Ноеми го сграбчи и стисна между пръстите си металната дръжка. Рут седна пред статуята, докосна я по краката и я огледа. После легна, сякаш се канеше да подремне на легло от мъгла и трева.

— Не забравяй да отвориш очи — каза тя на Ноеми.

— Отвори очи — пророни Ноеми.

След като ги отвори и се обърна към прозореца, видя, че слънцето се е показало. Довечера тя щеше да се омъжи.

24

Той, този фарс на бракосъчетание, протече отзад напред. Първо гощавката, после венчавката.

Събраха се в трапезарията, Франсис и Ноеми седнаха един до друг, Флорънс и Каталина — срещу младоженците, а Върджил на челното място. Не присъстваха нито Хауард, нито доктор Къминс.

Прислужниците бяха запалили много свещи, масата с бяла жакардова покривка беше отрупана с чинии. Във високите вази от тюркоазено стъкло имаше големи букети диви цветя. Онази вечер чиниите и чашите бяха сребърни и макар че бяха старателно лъснати, изглеждаха много стари, по-стари от онези, които беше чистила Ноеми. Сигурно са ги използвали за пиршества преди четири века. Ако не и повече. Съкровища от хранилищата им, старателно прибрани в сандъци като чернозема, който Хауард беше докарал, за да сътворят наново света, където той се е разпореждал като господар.

Франсис седеше вдясно от Ноеми и беше облечен в сив двуреден редингот с тъмносива вратовръзка към него. Ноеми се запита дали така е бил облечен и младоженецът на Рут, или дрехите са реликва от друг роднина. Колкото до Ноеми, в някоя от раклите ѝ бяха намерили прилично було. Беше от бял тюл и покриваше челото ѝ, беше прихванато с фиби и гребени.

Ноеми не ядеше и пиеше само вода, не говореше, другите също мълчаха. Вълшебното правило на тишината отново бе наложено и беше нарушавано само от шумоленето на някоя салфетка. Ноеми погледна по посока на Каталина и тя също извърна очи към нея.

Гледката наподобяваше една от картинките в детските книжки с приказки, когато насред сватбената гощавка в помещението влиза зла вещица. Ноеми си припомни масата, отрупана с месо и сладкиши, жените с високи украшения на главата, мъжете с тесни дрехи с огромни буфан ръкави. Тя докосна сребърната чаша и още веднъж се запита на колко години е и дали Хауард е бил роден преди три, четири, пет века и дали се е разхождал в тесен панталон до коленете и във впита връхна дреха. Беше го сънувала, но сънят беше смътен или може би се бе заличил в паметта ѝ. Колко ли пъти Хауард е умирал и се е сдобивал с ново тяло? Ноеми погледна Върджил, той също се извърна към нея и вдигна чаша, заради което Ноеми бързо заби очи в чинията си.

Часовникът отброи часа и това им послужи за знак. Всички станаха. Франсис хвана Ноеми за ръката и двамата тръгнаха да се качват заедно по стълбището: мъничко сватбено шествие, насочило се по лъкатушните коридори към стаята на Хауард. Ноеми се досети интуитивно, че са се запътили натам, и въпреки това трепна пред вратата и стисна ръката на Франсис толкова силно, че сигурно го заболя. Той ѝ прошепна в ухото:

— Заедно сме.