Мексиканска готика

Пръстите на Франсис около револвера разхлабиха хватката и Ноеми го издърпа с лекота от ръката му. Беше стреляла веднъж. Бяха отишли на излет в Националния парк „Десиерто де лос Леонес“, брат ѝ беше наредил малки мишени и приятелите им ѝ бяха ръкопляскали за точния мерник, после всички се бяха засмели и бяха отишли да пояздят. Ноеми помнеше добре указанията.

Вдигна револвера и стреля два пъти по Хауард. Нещо у Франсис се превключи. Той примига и погледна с отворена уста Ноеми. После тя натисна още веднъж спусъка, но оръжието не беше заредено.

Хауард се загърчи и се разпищя. Веднъж Ноеми беше ходила със семейството си на море и помнеше как баба ѝ беше отрязала с едно сигурно движение на ножа главата на голямата риба. Рибата се изплъзваше и се мяташе и дори обезглавена, се опитваше да се отскубне и да избяга. Хауард ѝ заприлича на тази риба: гърчеше се и се мяташе така, че чак се тресеше леглото.

Ноеми пусна револвера, сграбчи Франсис за ръката и го издърпа от стаята. Каталина стоеше с ръце на устата в коридора и ги гледаше — гледаше над рамото на Ноеми към онова нещо в леглото, което риташе и крещеше в предсмъртни мъки. Ноеми не си направи труда да се обърне.

26

Щом стигнаха в горния край на стълбището, спряха да тичат. Лизи и Чарлс, другите двама прислужници във Високото място, стояха няколко стъпала под тях и ги гледаха. Трепереха с глави, наклонени на една страна, ту стискаха юмруци, ту ги отпускаха и се хилеха със застинали уста. Приличаха на повредени кукли, които се навиват с ключе. Ноеми предполагаше, че разигралите се събития засягат всички в семейството. Но не ги бяха погубили, защото двамата прислужници стояха тук и ги гледаха.

— Какво им става? — прошепна Ноеми.

— Хауард вече няма власт над тях. Те са обездвижени. Засега. Можем да се опитаме да минем покрай тях. Но няма да се учудя, ако предната врата е заключена. Ключовете са у майка ми.

— Няма да се връщаме за ключовете — отвърна Ноеми.

Нямаше желание да минава покрай двамата прислужници, нито да влиза отново в стаята на Хауард и да търси ключове по джобовете на покойница.

Каталина дойде при Ноеми, погледна прислужниците и поклати глава. По всичко личеше, че братовчедка ѝ също не изгаря от желание да слиза по парадното стълбище.

— Има и друг път — намеси се Франсис. — Можем да слезем по задното стълбище. — Той хукна по един от коридорите и жените го последваха. — Насам — повика Франсис и отвори една врата.

Задното стълбище беше тясно и осветлението беше слабо — само две-три лампи по стените, които да ги направляват, докато те слизат. Ноеми бръкна в джоба си и вдигна запалката, с другата ръка се държеше за парапета.

Докато слизаха, парапетът под пръстите ѝ като че ли стана слузест като змиорка. Беше жив, дишаше, надигаше се, затова Ноеми смъкна запалката да го огледа. Ранената ѝ ръка туптеше заедно с къщата.

— Това е илюзия — каза Франсис.

— Но ти виждаш ли го? — попита Ноеми.

— Това е от мрака. Опитва се да ни втълпи разни неща. Вървете, побързайте.

Ноеми ускори крачката и слезе долу. Каталина вървеше непосредствено след нея, после крачеше Франсис, който явно беше останал без дъх.

— Добре ли си? — попита го Ноеми.

— Чувствал съм се и по-добре — отговори той. — Не бива да спираме. Може да ти се стори, че отпред няма изход, но там има килер и вътре в него бюфет. Боядисан е в жълто. Може да бъде отместен.

Ноеми намери врата и зад нея килера, за който ѝ бе споменал Франсис. Подът беше от камък, имаше и куки, на които да окачат месо. От тавана се клатушкаше гола електрическа крушка на дълга верига. Ноеми дръпна веригата и лампата освети тясното пространство. Всички полици бяха празни. И да са държали тук храна, то е било отдавна, защото по стените беше плъзнал черен мухъл, от който килерът ставаше неизползваем.

Ноеми видя жълтия бюфет. В горния край беше извит на дъга, беше с две остъклени врати и с две големи чекмеджета в долния край, повърхността му беше издрана. Отвътре чекмеджетата бяха с жълт плат, който да съответства на цвета му.

— Би трябвало да успеем да го избутаме вляво — обясни Франсис. — И тук, в долното чекмедже, има торба.

Още говореше така, сякаш не му достигаше въздух.

Ноеми се наведе и издърпа долното чекмедже на бюфета. Намери вътре торба от кафяв брезент. Каталина отвори ципа.

Вътре в торбата имаше газена лампа, компас, два пуловера. Нещата, които Франсис бе започнал да приготвя за бягството им. Би трябвало да са достатъчни.

— Наляво ли да го изтикаме? — попита тя, след като пъхна компаса в джоба си.

Франсис кимна.

— Но първо трябва да препречим входа тук — посочи той вратата, откъдето бяха влезли.

— Тук има библиотека, можем да използваме нея — отвърна Ноеми.

Каталина и Франсис се заеха да тикат към вратата паянтовата дървена библиотека. Не беше най-добрата барикада, но пак щеше да свърши работа.