Мексиканска готика

Но Дойл, умният, толкова умният Дойл с научните и алхимичните му познания, със страстта му към биологичните процеси, Дойл бе схванал всички възможности, които никой друг не бе проумял.

Ум.

Гъбата имаше нужда от човешки ум, който да служи като вместилище за спомени и да предложи власт. Слееха ли се в едно, гъбата и подходящият човешки ум бяха като восък, а Хауард беше като печат и оставяше отпечатъка си върху новите тела, както печатът оставя отпечатък върху хартия.

„Погледни!“

Чрез гъбите жреците бяха успели да предадат помежду си, чрез родословието си някои откъслечни спомени, но това бяха единични, произволни случаи. Дойл беше систематизирал нещата. И единственото, от което имаше нужда, бяха хора като Агнес.

Неговата жена. Негов близък човек.

Сега обаче Агнес вече я нямаше. Агнес беше мракът и мракът беше Агнес, колкото до Хауард, и да погинеше в този миг, той пак щеше да съществува в мрака, понеже беше сътворил восъка, печата и хартията.

И болеше. Мрака го болеше. Агнес я болеше. Гъбите. Къщата с нейното тление, със скритите пипала, плъзнали под и по стените и подхранвани от всякакви мъртви неща.

„Той е ранен. Ние сме ранени. Погледни, погледни, погледни. Погледни!“

Жуженето вече беше трескаво и толкова силно, че Ноеми си запуши ушите и се разпищя — в главата ѝ крещеше някакъв глас.

Франсис я стисна за раменете и я обърна на другата страна.

— Не я гледай — каза ѝ. — Никой от нас не бива да я поглежда.

Изведнъж жуженето заглъхна, Ноеми вдигна глава и погледна Каталина, която се беше втренчила в пода, после се обърна и погледна ужасена Франсис.

В гърлото ѝ се надигна стон.

— Погребали са я жива — пророни Ноеми. — Погребали са я жива и тя е издъхнала, а по тялото ѝ са поникнали гъби и… мили Боже… това вече не е човешки ум… той я е създал наново. Създал я е наново.

Беше се задъхала. Едвам дишаше, а жуженето беше заглъхнало, жената обаче още беше там. Ноеми се извърна, изкушена да погледне отново отблъскващия череп, но Франсис я хвана за брадичката.

— Не, не, погледни ме. Стой тук с мен.

Ноеми си пое дълбоко въздух, чувстваше се като гмуркач, който излиза на повърхността. Тя се взря в очите на Франсис.

— Тя е мракът. Знаеше ли?

— Тук идват само Хауард и Върджил — обясни Франсис.

Трепереше.

— Но ти си знаел!

Всички призраци бяха Агнес. По-точно, всички призраци живееха вътре в Агнес. Не, и това не беше точно. Онова, което навремето е било Агнес, се е превърнало в мрака и вътре в мрака живееха призраци. Беше влудяващо. Беше смразяващо. Като обсебване и дори по-лошо, като нещо, което Ноеми дори не можеше да опише. Творението на живота след смъртта с костния мозък, костите и нервните окончания на жена, създадено от спори и пънчета на гъби.

— Рут също знаеше и не можехме да направим нищо. Тя ни държи тук, именно чрез нея Хауард контролира всичко. Не можем да се махнем оттук. Не ни пускат.

Франсис беше плувнал в пот, после се свлече на колене, вкопчен в ръцете на Ноеми.

— Какво има? Ставай — каза тя и след като също падна на колене, го докосна по лицето.

— Той е прав, не може да се махне оттук. Всъщност не можеш и ти.

Каза го Върджил. Той отвори металната портичка и влезе вътре. Стъпваше съвсем нехайно, сякаш беше излязъл на разходка. Дали не беше халюцинация? Може би дори не беше тук. Ноеми се взря в него. „Изключено“, помисли си тя.

— Какво? — попита Върджил, сви рамене и остави портичката да се затвори след него със силно тракане. Наистина беше там. Не беше халюцинация. Вместо да ги проследи през тунела, просто беше минал отгоре, през гробището, и беше слязъл по стъпалата на криптата. — Клетата ти. Наистина изглеждаш стъписана. Нали не си смятала, че си ме убила? И че съвсем случайно съм носел тинктурата в джоба си? Сам допуснах да изпиеш малко от нея, сам допуснах да се изплъзнеш за кратко от контрола ни. Сам допуснах да създадеш тази суматоха.

Ноеми преглътна. Франсис трепереше до нея.

— Защо?

— Не е ли очевидно? За да нараниш баща ми. Самият аз не можех да го направя. Франсис също. Ти видя как той е тласнал Рут към самоубийство. Щом научих какво е намислил Франсис, си казах: това е моят шанс. Нека момичето се отскубне от онова, което го спъва, нека видим на какво е способно то като външен човек, който все още не се подчинява докрай на правилата ни и може да се съпротивлява. И сега той умира. Чувстваш ли? А? Тялото му се разпада.

— Това няма как да е добре за теб — натърти Ноеми. — Ако нараниш него, нараняваш мрака, и да умре тялото му, той пак ще съществува в мрака. Умът му…

— Той е обезсилен. Сега аз контролирам мрака — отвърна ядосан Върджил. — Когато умре, ще е завинаги. Няма да допусна да се пресели в ново тяло. Промяна. Това искаше, нали? Излиза, че желанията ни са еднакви. — Върджил отиде при Каталина и я погледна ухилен. — Ето те и теб, скъпа жено. Благодаря за приноса ти в увеселението днес вечерта — каза той и ѝ стисна ръката уж с обич.

Каталина се свъси, но не помръдна.

— Не я закачай — каза Ноеми, докато се изправяше и се пресягаше да вземе ножа в сребърната кутия.

— А ти не се бъркай. Тя ми е жена.

Ноеми стисна ножа.