Мексиканска готика

Точно тогава Франсис каза нещо, затова Ноеми приклекна до него и се помъчи да му помогне да се изправи.

— Хайде — подкани тя, — да бягаме!

— Мракът умира, ние умираме — отвърна Франсис.

— Да, ще умрем, ако не се махнем още сега от тук — съгласи се Ноеми.

Огънят обхващаше бързо цялото помещение, ту тук, ту там пламваха гъби, горяха и жълтите завеси, които Ноеми беше дръпнала.

— Не мога да се махна.

— Да, можеш — настоя Ноеми и стиснала зъби, го издърпа нагоре. Но нямаше как да го накара да ходи. — Каталина, помогни ни — извика тя.

Двете прихванаха отстрани Франсис, преметнаха ръцете му през раменете си и го завлякоха при металната портичка. Не се затрудниха да я отворят, после обаче Ноеми огледа стъпалата, които извеждаха горе, и се запита как ще ги изкачат. Но нямаше друг начин. Тя се извърна назад и видя Върджил, още лежеше на земята, по него от време на време се сипеха искри и цялото помещение бе обхванато от неудържим огън. По стените на стълбището също растяха гъби, които като че ли се подпалваха. Тримата трябваше да побързат.

Тръгнаха да се качват и Ноеми ощипа Франсис, за да го накара да отвори очи и да им помогне. С тяхно съдействие той изкачи няколко стъпала, Ноеми се видя принудена буквално да го влачи по последните две-три и накрая стъпи запъхтяна в помещението с крипти от двете страни. Видя сребърни надгробни плочи, прогнили ковчези, празни вази, в които някога сигурно е имало цветя, няколко малки гъби по пода, от които идваше мъждива светлина.

За щастие, благодарение на Върджил вратата на гробницата беше отворена. Когато тримата излязоха навън, мъглата и нощта ги чакаха, за да ги притиснат в обятията си.

— Портичката — каза Ноеми на Каталина, — знаеш ли как се стига до нея?

— Много тъмно е, мъглата — отвърна братовчедка ѝ.

Да, мъглата, която беше уплашила Ноеми с тайнственото си златисто сияние, жуженето, което всъщност беше Агнес. Но сега Агнес се бе превърнала под краката им в стълб от огън и те трябваше да намерят как да излязат оттук.

— Франсис, отведи ни при изхода — каза Ноеми.

Младежът се извърна да я погледне с полусклопени очи и успя да кимне и да посочи наляво. Тръгнаха в тази посока, Франсис се беше облегнал на Ноеми и Каталина и току се препъваше. Надгробните камъни се издигаха от земята като натрошени зъби и Франсис простена и посочи в друга посока. Ноеми нямаше представа накъде вървят. Нищо чудно да се въртяха в кръг. Каква ирония само! В кръг!

Мъглата беше непрогледна, но накрая Ноеми зърна отпред металната портичка на гробището, тримата бяха посрещнати от змията, захапала опашката си. Каталина бутна вратата, за да я отвори, и те тръгнаха по пътеката, която щеше да ги изведе при къщата.

— Къщата гори — възкликна Франсис, когато спряха при вратата да си поемат дъх.

Ноеми си даде сметка, че наистина е така. В далечината се мержелееше сияние, което се виждаше дори в мъглата. Ноеми не различаваше ясно Високото място, но си го представяше. Представяше си как старите книги в библиотеката се подпалват бързо, как хартията и кожата горят, как махагоновите мебели и тежките завеси с пискюли по прозорците тлеят, как остъклените бюфети с безценните сребърни предмети пукат, как нимфата и стълбът тлеят и от тавана се сипят парчета. Как пожарът се плисва като река нагоре по стълбището и дъските пукат, а прислужниците на семейство Дойл продължават да стоят като истукани по стъпалата.

Как старите картини трещят, как излинелите фотографии се нагъват на фунии и се разпадат, как вратите се превръщат в огнени арки. Как пламъците поглъщат портретите на жените на Хауард Дойл и леглото му се превръща в огнено ложе, как разложеното му гаснещо тяло е задушено от пушек, как лекарят лежи неподвижно на пода, а огънят захапва завивките, захапва сантиметър по сантиметър и Хауард Дойл и старецът пищи, а няма кой да му помогне.

Ноеми си представи как, невидими под картините, завивките, чиниите и чашите, гъбите също горят, пукат и подхранват пожара.

Къщата пламтеше в далечината. Нека пламти, докато стане на пепел.

— Да вървим — пророни Ноеми.

27

Той спеше, придърпал завивките до брадичката си. Стаята беше малка, вътре имаше място колкото за един стол и за тоалетка и тя седеше на стола точно до леглото. На тоалетката имаше фигурка на свети Юда Тадей и Ноеми вече няколко пъти му се беше молила и беше слагала в краката му цигара — като приношение от нея. Гледаше фигурката и мърдаше бавно устни, когато вратата се отвори и влезе Каталина. Беше в памучната нощница на една от приятелките на доктор Камарильо и се беше заметнала с дебел кафяв шал.

— Дойдох да проверя дали имате нужда от нещо, преди да си легна.

— Добре съм.

— Не е зле да си легнеш и ти — посъветва братовчедка ѝ и я хвана за рамото. — Почти не си почивала.

Ноеми я погали по ръката.

— Не искам, когато се събуди, да е сам.

— Така е вече два дни.

— Знам — отвърна Ноеми. — Как ми се иска да е като в приказките, които навремето ни четеше. В тях беше толкова лесно: не се искаше друго, освен да целунеш принцесата.