Мексиканска готика

След като вече бяха в безопасност в тясното помещение, Ноеми подаде единия пуловер на Каталина и другия на Франсис, защото навън сигурно беше много студено. После стана време да се заемат с бюфета. Изглеждаше тежък, но за тяхна изненада успяха да го преместят по-лесно, отколкото библиотеката. Зад него се показа тъмна, разядена от времето и стихиите врата.

— Води към семейната крипта — обясни Франсис. — После вече трябва да слезем от планината в града.

— Не искам да ходя там — прошепна Каталина. Досега не се беше обаждала и Ноеми трепна. Каталина посочи вратата. — Там почиват покойниците. Не искам да ходя там. Чуй!

Ноеми наистина чу гърлен стон. От него таванът горе като че ли потрепери, електрическата крушка примига и веригата се поразклати. Ноеми я побиха тръпки.

— Какво е това? — попита тя.

Франсис вдигна очи и си пое въздух.

— Хауард, жив е.

— Застреляхме го — възрази Ноеми. — Мъртъв е…

— Не — поклати глава Франсис. — Изгубил е сили и го боли, ядосан е. Но не е мъртъв. Цялата къща я боли.

— Страх ме е — простена Каталина.

Ноеми се извърна към братовчедка си и я притисна до себе си.

— Скоро ще се махнем оттук, чу ли?

— А, сигурно — пророни Каталина.

Ноеми се наведе да вдигне газената лампа. Оказа се трудно да я запали с ранената ръка, но тя подаде запалката на Франсис и той ѝ помогна.

Върна внимателно стъклото на мястото му и погледна ръката на Ноеми, която тя бе притиснала към гърдите си.

— Искаш ли аз да държа лампата? — попита той.

— Мога и сама — отвърна Ноеми, защото бяха счупени само два пръста на лявата ѝ ръка, а не и двете ръце, и защото се чувстваше по-сигурна, когато носеше лампата.

Извърна се към братовчедка си. Каталина ѝ кимна и Ноеми се усмихна. Франсис натисна дръжката на вратата. Пред тях изникна дълъг коридор. Ноеми очакваше да е съвсем примитивен, като грубите тунели по рудниците.

Случаят не беше такъв.

Стените бяха украсени с жълти плочки и по тези плочки имаше нарисувани цветя и зелени увивни растения. Бяха наслагани и красиви сребърни аплици във формата на змии. В отворените им уста би трябвало да има свещи, но сега те бяха потъмнели и прашни.

Ноеми забеляза по пода и стените няколко мънички жълтеникави гъби, поникнали в пукнатините по камъка. Беше студено и усойно и условията под земята очевидно бяха изключително благотворни за гъбите, понеже нататък те ставаха все повече и растяха на малки групи.

Ноеми забеляза и друго: гъбите сякаш светеха.

— Нали не ми се струва? — попита тя Франсис. — Наистина ли гъбите светят?

— Да. Светят.

— Странно.

— Не е толкова необичайно. Има и светещи гъби — смърчовата пънчушка и ветрогоновата гъба. Срещат се и такива, които светят в зелено.

— Ето какви гъби е намерил Хауард в пещерата — отбеляза Ноеми и погледна тавана. Все едно виждаше десетки мънички звезди. — Безсмъртие. В това.

Франсис вдигна ръка, за да се хване за един от сребърните аплици и да се закрепи, и погледна земята. Прокара треперещи пръсти през косата си и въздъхна тихо.

— Какво има? — попита Ноеми.

— Къщата. Разстроена е и я боли. Влияе и на мен.

— Можеш ли да продължиш?

— Мисля, че да — отвърна той. — Не съм сигурен. Ако припадна…

— Можем да спрем за малко — предложи Ноеми.

— Не, всичко е наред — увери я Франсис.

— Подпри се на мен. Хайде.

— Ти си ранена.

— Ти също.

Той се поколеба, но накрая се хвана за рамото ѝ и двамата продължиха да вървят един до друг, Каталина крачеше отпред. Гъбите ставаха все повече и все по-големи, едва доловимата им светлина сега идваше от тавана и стените.

Най-неочаквано Каталина спря. Ноеми замалко да се блъсне в нея и стисна по-здраво лампата.

— Какво има?

Каталина вдигна ръка и посочи напред. Сега вече Ноеми виждаше защо братовчедка ѝ е забавила крачката. Проходът се разширяваше и отпред изникнаха две тежки двойни врати от много тъмно и много дебело дърво. Върху тях имаше сребърна змия, която, захапала опашката си, образуваше съвършена окръжност, и две големи чукала, два еднакви сребърни кръга, увиснали от зъбите на две еднакви змийски глави с кехлибарени очи.

— Води до помещението под криптата — обясни Франсис. — Трябва да отидем там и после да се качим.

Той издърпа едно от чукалата. Вратата беше тежка, но поддаде, след като Франсис я изтегли с все сила, и Ноеми влезе, като държеше високо лампата. Направи четири крачки и свали лампата. Нямаше нужда от нея, нямаше нужда да осветява пътя.

Помещението беше покрито с гъби с различни размери — жив органичен гоблен, украсил високите стени. Гъбите се катереха и се спускаха по тях като мидички по корпуса на заседнал на плиткото допотопен кораб и светеха, предоставяха на голямата стая източник на нетрепкаща светлина, по-силна от светлината на факлите и свещите. Това беше светлината на умиращо слънце.