Мексиканска готика

Той също беше излязъл през кухненската врата, беше облечен в топъл пуловер.

— Да, беше чудесна. Как ви минава денят?

— Добре.

— Какво е това там? — попита Ноеми и посочи обвитата в мъгла дървена постройка на хвърлей от тях.

— Бараката, където държим генератора и горивото. Зад нея е гаражът. Искате ли да го видите? И може би да отидете на гробището?

— Разбира се.

Гаражът изглеждаше така, сякаш вътре в него имаше катафалка и два врани коня, но там бяха вкарани два автомобила. С единия — луксозен и по-стар, Франсис я беше докарал тук, другият беше по-нов, но много по-скромен. Около гаража се виеше пътека и те тръгнаха по нея между дърветата и в мъглата, докато излязоха при двукрила порта от ковано желязо, украсена със същия мотив — змията, захапала опашката си — който Ноеми беше видяла в библиотеката.

Продължиха по сенчеста пътека, дърветата отстрани бяха толкова близо едно до друго, че през клоните почти не проникваше светлина. Ноеми си представи гробището във времена, когато е било по-подредено, със старателно поддържани храсти и цветни лехи, сега обаче то се беше превърнало в царство на бурените и на избуялата трева, на растителност, която още малко и щеше да погълне всичко. Надгробните камъни бяха обрасли с мъх, отстрани на гробовете бяха поникнали гъби. Самото въплъщение на покрусата. Дори дърветата изглеждаха посърнали, макар че Ноеми не можеше да каже защо. Дърветата си бяха дървета.

Тя си помисли, че английското гробище ѝ се струва толкова тъжно в своята цялост, а не с отделните си части. Да, тук цареше запустение, но растителността и надгробните камъни се превръщаха в ужасяваща отблъскваща гледка не само заради запустението, но и заради сенките, които дърветата хвърляха, заради бурените около гробовете, заради мразовития въздух.

На Ноеми ѝ домъчня за всеки, погребан тук, както ѝ беше мъчно за всеки, който живееше във Високото място. Тя се наведе, за да разгледа един от надгробните камъни, после втори и се свъси.

— Защо всички са от 1888 година? — попита.

— Преди Мексико да извоюва независимостта си, съседният рудник е бил управляван от испанци, после десетилетия наред пустее, защото никой не вярва, че в него може да се добият достатъчни количества сребро. Но чичо Хауард е бил на друго мнение — обясни Франсис. — Купил е съвременни английски машини и е наел голяма бригада англичани, които да вършат работата. Пожънал е успех, но две-три години след повторното отваряне на рудника е избухнала епидемия. Погубила е повечето миньори англичани и те са били погребани тук.

— А след това? Какво е направил той след това? Наел е още миньори от Англия ли?

— А… не, не се е налагало… още от самото начало е наемал и мексиканци, доста на брой… не всички от тях обаче са погребани тук. Според мен някои са погребани в Триунфо. Чичо Хауард знае повече.

Гробище за избрани, помисли си Ноеми, но така като че ли беше за предпочитане. Семействата на местните миньори сигурно искаха да посещават гробовете им, да носят цветя, а това щеше да бъде невъзможно, ако трябваше да идват тук — мястото беше доста далеч от града.

Продължиха нататък и Ноеми спря пред мраморна статуя на жена върху пиедестал с венец от цветя в косата. Беше отстрани на гробница с вход с фронтон и сочеше с дясната ръка към вратата. Над нея с главни букви беше изсечено името ДОЙЛ, както и латинските думи: Et Verbum caro factum est.

— Кой е изобразен на статуята?

— Би трябвало да прилича на вуйна Агнес, починала по време на епидемията. Тук са погребани всички от семейство Дойл: вуйна, дядо и баба, братовчедите — продължи той, после замълча притеснен.

Тишината не само на гробището, но и в цялата къща притесняваше Ноеми. Тя беше свикнала с шума от трамваи и автомобили, с чуруликането на канарчетата във вътрешния двор, при веселия шадраван, с лая на кучетата и с мелодиите, които се лееха от радиото, с това, че готвачката му пригласяше, докато стоеше при печката.

— Тук е много тихо — отбеляза Ноеми и поклати глава. — Не ми харесва.

— А какво ви харесва? — попита той заинтригуван.

— Предмети на мезоамериканските занаяти, сладолед с мексиканска ябълка, филмите с Педро Инфанте, музиката, танците, да шофирам — започна да изброява тя, като свиваше пръсти.

Обичаше и да дърдори, но беше сигурна, че Франсис се е досетил и сам.

— Опасявам се, че не мога да помогна особено. Какъв автомобил шофирате?

— Най-красивия буик, който сте виждали някога. Кабриолет, разбира се.

— Разбира се?

— По-забавно е да шофираш открит автомобил. Косата ти се вее като на кинозвездите. Освен това ти хрумват разни идеи, мислиш по-добре — поясни тя и прокара шеговито ръка през къдравата си коса.

Баща ѝ твърдеше, че се занимавала прекалено много с външния си вид и обичала прекалено много партитата, за да взима на сериозно следването, сякаш една жена не можеше да прави едновременно две неща.

— Какви идеи?

— За дипломната работа, когато дойде време за нея — отвърна Ноеми. — Какво да правя в края на седмицата. Мисля най-добре, когато се движа.

Франсис я гледаше, но после сведе очи.

— Много различна сте от братовчедка си — каза ѝ.