Мексиканска готика

Вътре наистина беше много мрачно. От дневната светлина Високото място не ставаше по-гостоприемно. Ноеми тръгна по коридорите на първия етаж и отвори две-три скърцащи врати, където неизменно я посрещаше призрачната гледка на мебели, покрити с бели чаршафи, и плътно спуснати пердета. Ако в помещението случайно проникнеше някой слънчев лъч, из въздуха се виждаха прашинки. В коридорите на всяка стенна лампа с електрическа крушка се падаха по три, които не светеха. Личеше отдалеч, че повечето помещения в къщата не се използват.

Ноеми очакваше семейство Дойл да има пиано, пък било то и неакордирано, а се оказа, че няма, никъде не се виждаха и радиоприемник или стар грамофон. А тя обичаше толкова много музиката. Всичко от Лара14 до Равел15. И танците. Колко жалко, че беше оставена без музика.

Ноеми влезе в библиотеката. Помещението беше опасано от тесен дървен фриз с повтарящи се акантови листа, разделени от пиластри, покрай стените имаше високи вградени библиотеки, натъпкани с книги с кожени подвързии. Ноеми се пресегна напосоки и свали един от томовете — беше съсипан от мухъл и миришеше силно на прогнило. Ноеми затвори рязко книгата и я върна на мястото ѝ.

По лавиците имаше и цели течения на стари списания, включително „Евгеника. Как да подобрим расата“ и „Евгениката в Съединените щати“.

„Съвсем намясто“, помисли си Ноеми при спомена за грозните въпроси на Хауард Дойл. Дали не държеше шублер, с който да мери черепите на гостите си?

В ъгъла имаше самотен глобус със старите имена на държавите, а при прозореца — мраморен бюст на Шекспир. В средата на библиотеката беше сложен голям кръгъл килим и когато го погледна, Ноеми забеляза, че на него върху тъмночервен фон е изобразена черна змия, захапала опашката си и заобиколена от ситни цветя и увивни растения.

Това вероятно бе една от най-поддържаните стаи в къщата — със сигурност една от най-използваните, ако се съди от това, че нямаше прах — но и тя изглеждаше леко занемарена, със завеси, избелели до отблъскващо зелено, и с доста от книгите, разядени от плесен.

В дъното на библиотеката имаше друга врата, която водеше към голям кабинет. Там на стената бяха закачени три глави на елени. В ъгъла имаше празен шкаф за пушки с вратички от шлифован кристал. Някой беше ходил на лов и после се беше отказал. На черното орехово писалище Ноеми намери още списания с изследвания по евгеника. В едно от тях имаше отбелязана страница. Ноеми зачете:

Не е правилно да се смята, че нечистокръвните метиси в Мексико наследяват най-лошото от предците си. И да носят дамгата на нисшата раса, това се дължи на липса на подобаващи обществени модели. По природа са импулсивни и трябва да бъдат сдържани от ранна възраст. Въпреки това метисите притежават много прекрасни вродени черти, а също яки тела…

Ноеми вече не се питаше дали Хауард Дойл не държи шублер, сега се питаше колко на брой шублера има. Дали не бяха в някой от високите шкафове отзад заедно с родословното дърво на семейството? До писалището имаше кошче за отпадъци и Ноеми пусна в него списанието, което бе прочела.

Тръгна да търси кухнята, предишния ден Флорънс ѝ беше обяснила къде се намира. Помещението беше слабо осветено, с тесни прозорци и с олющена боя по стените. На дългата пейка седяха двама души, сбръчкана жена и мъж, който, макар и видимо по-млад, също беше с прошарена коса. Със сигурност беше прехвърлил петдесетте, а жената вероятно наближаваше седемдесетте. Когато Ноеми влезе, двамата вдигнаха глави, но не я поздравиха.

— Добро утро — подхвана тя. — Вчера не ни запознаха както трябва. Аз се казвам Ноеми.

И двамата продължиха да я гледат безмълвно. Отвори се врата и в кухнята влезе още една жена, и тя с побеляла коса, носеше кофа. Ноеми разпозна прислужницата, която им беше поднесла вечерята, беше връстница на мъжа. Тя също не каза нищо на Ноеми, вместо това кимна, после кимнаха и мъжът и жената на пейката, сетне насочиха отново вниманието си към онова, което вършеха. Дали във Високото място всички се придържаха в поведението си към мълчанието?

— Аз…

— Работим — каза мъжът.

След това тримата прислужници сведоха погледи, изпитите им лица бяха безразлични за присъствието на ярката млада жена от висшето общество. Дали Върджил или Флорънс не им бяха съобщили, че Ноеми не е чак толкова важна и те могат да не си дават труда да са любезни с нея?

Тя прехапа устна и излезе от къщата през задната врата, която прислужницата беше отворила. Както и предишния ден, имаше мъгла и беше мразовито. Ноеми съжали, че не е облякла по-удобна дреха, рокля с джобове, където да държи цигарите и запалката. Загърна се с червения шал около раменете си.

— Вкусна ли беше закуската? — попита Франсис и Ноеми се извърна към него.