Мексиканска готика

— Ще поговоря с лекаря на Каталина — заяви тя вероятно по-рязко, отколкото беше редно, защото Върджил веднага върна с рязко бързо движение на ръката ръжена на поставката.

— Много напористи сме, а?

— Не точно напористи. По-скоро притеснени — отговори Ноеми и се постара да се усмихне, за да покаже на Върджил, че въпросът не е чак толкова съществен и може да се реши лесно, и това явно проработи, защото той кимна.

— Артър наминава веднъж седмично. В четвъртък ще дойде да прегледа Каталина и баща ми.

— И баща ви ли е болен?

— Баща ми е стар. Страда от болежките, с които времето обременява всички. Ако изчакате дотогава, ще имате възможност да поговорите с Артър.

— Засега нямам намерение да си тръгвам.

— А колко очаквате да останете у нас?

— Не много, надявам се. Но достатъчно, за да видя дали Каталина няма нужда от мен. Ако ви идвам в повече, със сигурност бих могла да намеря къде да отседна в града.

— Градът е съвсем малък. Няма хотел, няма дори странноприемница. Не, можете да останете тук. Не се опитвам да ви отпратя. Но май предпочитам да бяхте дошли по друг повод.

Ноеми не мислеше, че там има хотел, макар че щеше да се зарадва, ако намереше. Къщата беше мрачна, както и всичките ѝ обитатели. На такова място човек се разболяваше лесно.

Тя отпи от виното. Пак беше тъмно като виното в трапезарията, сладко и силно.

— Доволна ли сте от стаята? — попита Върджил по-меко, малко по-сърдечно.

Може би Ноеми не му беше враг.

— Хубава е. Странно е, че няма електричество, но не мисля, че някой е умирал само защото не разполага с електрически крушки.

— Според Каталина в светлината на свещите има нещо романтично.

Ноеми не се учудваше. Именно такива неща въодушевяваха братовчедка ѝ: стара къща, кацнала на хълм, лунна светлина и мъгла като в офорт в готически роман. Като в „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“, книги, каквито Каталина харесваше. Мочурища и паяжини. А също замъци и зли мащехи, които карат принцесите да ядат отровни ябълки, страховити феи, които проклинат млади момичета, и вещици, които превръщат принцовете в диви зверове. Ноеми предпочиташе да обикаля в края на седмицата от парти на парти и да шофира кабриолети.

Така че в крайна сметка къщата може би беше точно като за Каталина. Дали братовчедка ѝ просто не беше вдигнала температура? Ноеми стисна чашата между дланите си и прокара палец отстрани по нея.

— Нека ви налея още една чаша — предложи Върджил, вживял се в ролята на внимателен домакин.

Виното сигурно щеше да я хване. Ноеми вече беше леко замаяна и когато Върджил ѝ предложи още една чаша, тя само примига. Той я докосна по ръката, докато се пресягаше към чашата ѝ, но Ноеми поклати глава. Знаеше си мярката и никога не я прекрачваше.

— Не, благодаря — отсече тя, после остави чашата и стана от креслото, оказало се по-удобно, отколкото бе предполагала.

— Настоявам.

Тя поклати още веднъж кокетно глава, за да омекоти отказа — това винаги ѝ помагаше.

— За бога, не. Ще откажа, ще се омотая в одеялото и ще си легна да спя.

Лицето му пак беше сдържано, но когато той се взря съсредоточено в нея, по него се появи повече жизненост. Очите му проблеснаха. Беше открил нещо, което да привлече вниманието, някоя от думите или движенията ѝ му се бяха сторили интересни. Явно не беше свикнал да му отказват. Но пък това важеше за мнозина мъже.

— Мога да ви изпратя до стаята — предложи мило и галантно Върджил.

Тръгнаха да се качват по стълбището, Върджил държеше газена лампа, изрисувана на ръка с увивни растения, от които светлината ѝ ставаше изумрудена и придаваше на стените странен оттенък: обагряше в зелено плюшените завеси. Освен многото други неща Каталина ѝ беше разказвала как Хубилай хан умъртвявал враговете си, като ги душал с плюшени възглавници — за да няма кръв. Ноеми си помисли, че с всичките си килими, пискюли и нагънати платове къщата може да задуши цяла войска.

4

Донесоха ѝ закуската на поднос. Ноеми беше благодарна, че днес сутринта не ѝ се налага да се храни с цялото семейство, макар че един дявол знаеше какво ще ѝ донесе вечерта. От тази възможност да се усамоти, кашата, препечената филия и сладкото, които ѝ донесоха, ѝ се сториха малко по-вкусни. За пиене ѝ бяха донесли чай, който Ноеми не обичаше. Предпочиташе кафето, и то чисто, без мляко, докато чаят определено дъхтеше леко на плодове.

След като си взе душ, Ноеми си сложи червило и малко черен молив на очите. Знаеше, че най-привлекателни у нея са големите тъмни очи и чувствените устни, и се възползваше в пълна мяра от това. Внимателно прегледа дрехите си и избра рокля с плисета от кръста надолу от морава тафта. Беше прекалено пищна, за да я носи през деня — преди осем месеца беше посрещнала 1950 година с подобна рокля — но обичаше такива тоалети. Това беше нейното предизвикателство към мрачната обстановка наоколо. Ноеми реши, че така ще ѝ бъде по-забавно да проучва къщата.